Идващата 2023 г. не може да бъде разбрана и предвидена, ако не я разглеждаме като неизбежно продължение на тенденциите, набрали скорост в близкото минало и достигнали връхна (засега) точка през 2022-ра. В този контекст очакванията са смесени: от една страна, кризите ще се задълбочат, от друга, наближава моментът на тяхното разрешаване, което, трябва да си даваме сметка, няма да е нито лесно, нито безболезнено.
Несъмнено водеща роля ще играят международните, вкл. геополитическите фактори и процеси, но това е сфера на друг тип анализ. Ако се опитаме да се ограничим до това, което е в нашия непосредствен кръгозор, и което е до някаква степен под наше въздействие, т.е. вътрешната политика, голямото изпитание през следващата година ще бъде способността да се излъчи някакво достатъчно представително, достатъчно устойчиво, и достатъчно ефективно управление.
Към настоящия момент
няма логични аргументи за оптимизъм
в това отношение. Не от 2020 г., а доста преди това сме свидетели на засилващи се симптоми на тежко боледуване на българската партийно-политическа система, а оттам и на институциите, които в България са в много голяма степен завладени от партиите. Тази тенденция обяснява и политическата нестабилност, и неспособността да се състави добро правителство, и загубата на доверие, и патологично влошените отношения между партиите и политическите лидери.
Изминалата година обозначи нова фаза на непродуктивността на политиката като обществено явление от гледна точка на основното й предназначение. По-лошото е, че трендът е низходящ, т.е. реалистично е да предвидим, че през 2023-та или поне през първата й половина ще наблюдаваме влошаване на този проблем.
Въпреки усилията и постиженията на служебното правителство, то не може да осигури трайно подобряване на управляемостта на страната, без останалите институции да изпълняват своите предназначения. Това важи в най-голяма степен за парламента, който по силата на българската конституция е водещата държавна институция. Това, разбира се, няма как да не се отрази и ще се отразява на цялостния социално-икономически живот и на другите обществени сфери, тъй като политиката и функционирането на държавата не са нещо самоцелно, откъснато от цялостния живот на обществото. В още по-голяма степен можем да бъдем песимисти поради влиянието на изключително трудната международна среда, която едва ли ще бъде подобрена през следващата година.
Но най-голямото предизвикателство пред обществото и политическата система ще бъде
справянето с голямото разочарование,
което ни донесе 2022 година. През 2021-ва се появи реална възможност за позитивна промяна, най-вече промяна на модела на управление на държавата. На тази основа възникнаха големи надежди, за съжаление – доста наивни. Ние възприехме желаното за действително, затова провалът на тези надежди, изразен с крушението на правителството на четворната коалиция, предизвика силни реакции, макар и полярни.
Обществото, вкл. тези, които най-силно страдат или се радват на провала на промяната в тази й версия, трябва да намери отговор поне на два въпроса, за да се очертае вектора на политическото действие през 2023 година. И двата са свързани с драстичната неспособност на партиите да изпълняват своите функции.
Първият въпрос засяга слепотата към реалностите. У нас всеки партиен субект се оправдава с другите, а най-често с избирателите (защото не гласуват правилно или защото изобщо не искат да гласуват). Тази неспособност за обективен, безпристрастен анализ и самокритичен анализ, подкопава способността на партиите да правят сериозна политика.
Bторият въпрос, свързан с първия, отразява ступора пред негативните тенденции. Виждаме, че всяка партия (с изключение на „Възраждане“ и донякъде ДПС) влошава своето представяне през последните години с оглед на доверието, което получава от гражданите. Реакцията обаче е неадекватна, даже зловредна с оглед последиците не само за отделните партии, а въобще за политиката и политическото в България. Свиването на подкрепата за партиите ги кара да
залагат на най-твърдите си ядра,
да се стремят да ги запазят, и ако могат нещо да направят повече, то е по-скоро да отблъснат останалите избиратели от опонентите, а не толкова да ги привлекат на своя страна. Това води до една порочна спирала, защото спада изборната активност, но и подкрепата за партиите.
Получава се нещо, характерно за нарко-зависимостите: когато предлагате на своите най-твърди привърженици все по-силни и все по-яростни квалификации, когато ставате все по-непримирими и представяте това за принципност, тогава се получава обратната реакция – избирателите също се радикализират, те стават все по-малко на брой, но все по-непримирими. По тази причина се изкопаха дълбоки пропасти, начертаха се всякакви възможни червени линии. Стана вече много трудно тези различия да бъдат по някакъв начин преосмислени и респективно да се стигне поне до някакъв нормален, честен разговор.
Оттук логично стигаме до точката на пречупване на посочените задълбочаващи се негативни тенденции в българската политика. Тази точка ще се изрази в
поставяне ребром на възможните алтернативи
за бъдещето. Когато едно обществено явление (като партийно-политическата система) не изпълнява своето предназначение, естествено възниква въпросът за смисъла от нейното съществуване, респективно за замяната й с нещо по-добро. Това е съвършено нормално във всяка сфера на обществен живот.
От тази гледна точка е съвсем логично, че наблюдавайки случващото се в сегашния парламент, много хора започват да си задават въпроса дали въобще може да се подобри тази система или трябва да се търси друго решение? С горчива ирония може да кажем, че при тези днешни защитници на парламентаризма той няма нужда от врагове. Оттук насетне има два основни варианта, които най-малкото ще се очертаят през следващата година.
Единият вариант е в рамките на сегашната партийно-политическата система с всички норми, които я регулират, да се получи някакво оздравяване. Тъй като доминиращите днес партии едва ли са способни на това, остава появата на нов политически субект, с нов тип лидерство, поведение и послания към обществото, който да породи нов импулс на доверие и активност. Това теоретично не бива да се отхвърля като възможност, но засега
подобно „възкресение“ е чисто хипотетично.
Другият вариант е да се засили желанието за сериозна, системна промяна. Независимо от предпочитанията, никакви възможности не бива да бъдат априори изключвани, освен ако не са очевидно недемократични. Трябва да е ясно, че всякакви истерични възгласи от рода „Това не бива дори да се обсъжда“, особено ако не се предлага разумна алтернатива, ще имат обратен на очаквания ефект. Ако старото работи все по-зле, ясно е, че обществото ще търси нови решения, в това можем да бъдем сигурни.
