8 март – най-лицемерният, шумен и замаскиран с лалета, карамфили, зюмбюли, рози и фрезии, „празник“ в годината. Ден, в който алфа мъжкарят веднъж годишно уж се сеща, че жената до него не е кухненски робот, домашна прислужница, готвачка на „буламачи“ (а не като на мама манджите), детегледачка и… от време на време безплатна труженичка в леглото, докато тайничко си мисли за Мичето – младата секретарка в офиса, която „оправя“ извънсемейно (но му струва пари), а е ЖЕНА! ЖЕНАТА-МАЙКА (НА ДЕЦАТА МУ)!

8-март – най-тъжният и гротескно изкривен, напляскан щедро с фон дьо тен, намазан с фасадна пудра, „украсен“ с клоунски руж и стряскащи сенки, „празник“ в годината. Ден, в който смятащата се за достигнала феминисткия идеал съвременна жена очаква да бъде видяна като красива дама, като деликатна домакиня, грижливо възпитаваща поколението на алфамъжкаря, като изящен майстор на гурме специалитети в кухнята и любима в леглото – единствена любима в сърцето и в леглото!

По-лицемерно нещо от това няма! Честно казано – гади ми се, когато наближи този „празник“ и ми става някак тъжно и болно за горките жени, които с трепет очакват някой да ги уважи, да им даде цветенце, да ги забележи като човешки същества, залъгвайки се, че след този ден всичко ще е наред. Ще са обичани, желани, ценени, както им се обещава с увитите в евтин целофан, евтини, откъснати и вече безвъзвратно загинали, цветя. Безвъзвратно загинали, както идеалът за мечтания живот, който е замаскиран зад прическата, грима, роклята (от бала на дъщерята или сватбата на съседката) и заучената усмивка на Степфордска съпруга*.

Сега ще кажете – международен ден, права на жените, историческа конотация и т.н. Да, и трите са верни. Но в едно уравнение с три верни величини, неизвестното, а в случая по-скоро скритото зад фалш, число/факти, винаги бърка картите.

Започнал като манифест за правата на жените след бурен протест на работничките на 8 март 1857 г. в Ню Йорк, този ден води след себе си множество сродни събития и прояви. За повратна точка се смята протестът от 1908 г., когато жените организират шествие, отново в Ню Йорк, с искания за по-кратък работен ден, по-добро заплащане и право на гласуване. За първи път 8 март се празнува през 1909 г., но официално тежест му придава германската социалистка Клара Цеткин, която на първата официална  Конференция на жените в Копенхаген през 1910 г., предлага в един от първите дни на пролетта да се чества „денят на работничките и на международната им солидарност“.

Ще прескоча историята конкретно за България, само ще отбележа, че отново начало дават българските социалисти през 1911 г., а официално е обявен като празник след 1944 г., като фокусът е работничката и се е чествал със събрания по заводите и цеховете, в които се е отчитал приносът на жената в борбата с враг № 1 на комунизма – империализма. Или шеговито казано днес, но сериозно отразено в един крилат лозунг на БКП – “Роналд Рейгън – враг №1 на Тутраканската селищна система”.

Накрая, и спирам с историческите препратки, 8 март е обявен от ООН за Международен ден на жената през 1977 г., но с различен от днешния смисъл, а именно – ден за международно признание на икономическите, политическите и обществените постижения на жените.

Написах горната кратка справка, за да кажа, че осъзнавам важността на посланията, които са породили необходимостта от съществуването на такъв ден, въпреки, че не разбирам смисъла на отбелязването в един ден каквото и било – на свободата, на права, на равенството, писмеността, на бащата, на майката или на детето. Защото това са процеси. Свободата се отвоюва всеки ден – някога, а на места и днес, уви, с оръжие, но в 21 век с дипломация и осъзната родова памет. За правата си, от какъвто и характер да са те, трябва се борим всеки ден и да ги отстояваме градивно, разумно и мотивирано. Писмеността е ценност, която трябва да се пази чиста и да се предава чиста и незамърсена на поколенията чрез учение, четене и интелигентна езикова еманципация.

А що се отнася до деня на майката, бащата и детето – градивната единица на всяко семейство, на всяко общество, то това е ежедневна грижа за човека до теб. Ежедневна любов, проява на уважение, нежност и човечност. Не само към собствената жена/мъж/дете, но и към ближния. И не само в един ден от годината.

А какво имаме ние в България?

8-март – „денят на колежката“. Контаминация на първоначалния смисъл и пълното му изместване от фокуса на историческия, политическия и икономическия му контекст.

Ден, в който жените се гримират обилно, бият се пред кварталния фризьорски салон за прически, натикват се в отдавна отеснелите им рокли и отиват на …. БАНКЕТ. Да не помислихте, че на шествие или протест за равни права, за равно заплащане, детски градини за всички деца, адекватно образование, здравеопазване, нормално отношение от страна на работодателите … (както е на този ден в Италия и Гърция, например)…. НЕ!

Пищни софри с колегите от мъжки пол, които след третата ракия гледат горките пренебрегвани от мъжете си, жени като Памела Андерсън в годините от „Спасители на плажа“ (а те, милите, това копнеят) и друсат мазни кючеци по кварталните кръчми. Пийват си обилно, понамачка ги някой и друг пиян мъж на дансинга и си тръгват с размазани лицеви фасади, развалени прически и омачкани и тук-таме поспукани по шевовете от напрежението, рокли, с обувките на високи токчета в ръка. Клоунадата е свършила и те се отправят към мястото, където ги чака техният алфамъжкар*. Който пък се е прибрал поразвесен от банкета на собствената си фирма, позабавлявал се е с Мичето обилно, поизръсил се за зюмбюли за колежките и нещо блестящо за Мичето, разбира се, но гордо вдигнал увити в целофан нарциси, чакащ за малко безплатен секс у дома жената. Не тази с главно Ж, а онази – кухненският робот, домашната прислужница, готвачката на „буламачи“, детегледачката…

А и тези без мъже, които си мислят за „цвета на феминизма“,  пак се прибират и са сами, безправни и безгласни. Също като домакинята, като Мичето и като техните жени – началнички/директорки/ръководителки. Всички те имат напълно равни кухи права. Напълно фалшиви надежди и представи за феминизъм.

Защото и до днес, повече от век след Копенхагенската конференция и борбата на Клара Цеткин, жените са по-ниско платени от мъжете за една и съща позиция. И това е официална статистика. Дори и фактът, че в България има най-много жени на ръководни позиции в страните от целия ЕС, не поправя цифрите. Точно обратното – циментира ги, както „замазката“ от фон дьо тен и пудра зациментира тъжната истина под тях.

*Честит празник!

И… Поздрав, момичета:

„Клоунът след чаша чай си тръгва, тръгва уморен,

изгубва се в прегръдката на мрака.

Клоунът сега е пак съвсем, съвсем обикновен.

До утре, до утре, до утре.

До утре вечер, в другия спектакъл…“

Васил Найденов „Клоунът“

** Роман от Айра Левин

П.С – А кой е истинският ден на жената – християнка и какъв е неговият дълбок духовен смисъл, ще Ви разкажа някой друг път.

Eкатерина Анева