Александър Маринов

Разгулът на българското европредседателство е в разгара си. Срещата на върха на 17 май се възпява с чутовни епитети, дори се твърди, че българските управляващи „пишат история“. В мечтите си някои разпределят стотици милиарди за „свързаност“ на Западните Балкани, въпреки че по-скоро става дума за сбъркани асоциативни връзки. Въобще  страстите кипят, а, както заяви българският премиер, „страната никога не е била толкова добре“. Поради което за политически сътресения, да не говорим за оставки, не може да става и дума.

На всеки пир обаче има хора, които по някое време започват да се замислят за после, когато от звъна на чашите ще останат само тежкият махмурлук и необходимостта да се разчисти. В нашия случай това е много точна аналогия – на 1 юли сутринта управляващите ще трябва да се заемат с решаването на десетки тежки проблеми, които неглижираха или отлагаха, за да не помрачават празничната атмосфера. Тогава по неизбежност ще се постави и въпросът за отговорността – най-омразният за българските властимащи. А когато дойде време да се поема отговорност, верните съюзници стават разбойници. Справка – управляващата коалиция в предишния парламент и нейната безславна кончина.

Въпреки периодичните декларации, че в управляващата сега коалиция царят мир и любов, всички знаят, че тази идилична видимост е измамна и временна. Недоволството се натрупва, въпреки че временно бе потушавано с щедри финансови инжекции и още по-щедри обещания. Навсякъде – от здравеопазването до отбраната – липсата на сериозен анализ и работещи мерки бе обяснявана с подготовката на още по-задълбочен анализ и още по-ефективни решения. И, разбира се, с необходимостта държавата да се фокусира върху приоритет номер едно (според правителствената програма) – митичното европредседателство.

Впрочем, като стигнахме до въпросната програма за управление на правителството, чиято първа година изтече неотдавна, впечатляващо е пълното мълчание около хода на нейното изпълнение. Дори финансовият министър, който по логиката на програмното бюджетиране да има водеща роля при планирането и отчитането на този основополагащ управленски документ, смотолеви нещо за изпълнени „предизборни обещания“ и се измъкна с философското заключение, че „качеството на управлението се оценява на избори“. Нито правителството, нито министър-председателят представиха отчет за резултатите от изпълнението на програмата през първата година на управлението. Ако съдим по публично достъпния дневен ред на кабинета и отделните министерства, това, което реално се върши, следва всичко друго, само не и логиката на програмата.

Но ако все пак можем да разберем правителството и управляващото мнозинство (не е приятно да отчиташ несвършеното), направо необяснимо е защо опозицията не поставя въпроса за оглушително липсващия отчет за изпълнението на управленската програма през изтеклата първа година от мандата. Тези, които претендират, че са алтернатива, би трябвало вече да са подготвили и представили на обществото своя анализ на изминалата година, за свършеното и несвършеното и най-вече – за тежките пороци на самия начин, по който бе подготвена програмата. Защото алтернативността започва именно от способността да се изработи и обоснове принципно различна философия и съдържателна логика на управлението на държавата.

Анализът и отчетът на основния програмен документ на кабинета не са самоцел или кух ритуал. Те са незаменимо средство за диагностика на управлението и за отстраняване на допусканите слабости и грешки, както и сигурен индикатор за отговорността пред обществото. Липсата им показва, че управляващите не искат или не могат да видят и отстранят пропуските си, а това увеличава риска от задълбочаване на проблемите и възникване на кризи. Което на свой ред у нас винаги е водело до разклащане на управлението, изостряне на противоречията в основните му съставни части и в края на краищата – до падане на правителството. При това – без особен принос от страна на опозицията. Така ще стане и сега.

Една от важните поуки от изминалата първа година на това управление е, че вместо да допринася за реализацията на националния интерес и да спомага (макар и косвено) за решаване на проблемите на страната, дейността на управляващите в сферата на европредседателството предизвика противоположни ефекти. Заслепени от желанието да се представят подобаващо и да получат похвали от големите европейски батковци и каки, Бойко Борисов и сие се кланяха, прегръщаха и целуваха, но тотално забравиха думичката „не“ и допуснаха безропотно поредица от европейски решения, които тотално противоречат на българския интерес.

Няма по-видим пример от инициирания от френския президент Пакет за мобилност на ЕС, който стана повод за готвените протести на българските превозвачи. Подкрепата на правителството за протестите и избухналото със задна дата възмущение на премиера са не само лицемерни, те са доказателство за неспособността и малодушието на управляващите. Защото преди девет месеца Макрон не само бе посрещнат от Борисов с „тук всички парле ву франсе“, а получи българското „да“ на своята първа голяма европейска инициатива. Уклончивите пожелания на министър-председателя, че трябва „по-бързо да повишим доходите и нивото на живот в нашите страни“ не значеха и не значат нищо. Същата съдба ще имат и заканите, че България ще разработи и внесе промени в Пакета за мобилност – нещо, което именно държавата, председателстваща Съвета на ЕС, трябваше отдавна да направи. С други думи, едно е да се кичиш с лаврите на велик миротворец и медиатор, друго е да работиш за страната си.

Посоченият проблем е само един от многото, които ще изскочат отново на дневен ред след края на европредседателството. Някои от по-съобразителните участници във властта явно се досещат за хода на събитията, затова започват да се оглеждат за резервни възможности. Така можем да си обясним внезапно разцъфналата диалогичност на Каракачанов и Симеонов, които не просто поискаха на четири очи да запознаят лидера на опозицията със своята работа, но и припознаха в лицето на Нинова посредник за осигуряване на подкрепата на смъртния враг ДПС. Не са случайни и засега епизодичните обвинения на депутати от Обединените патриоти към ГЕРБ за непартньорско поведение. Първите малки пукнатини може да изглеждат безобидни, но големият разпад винаги е започвал по този начин.

А и практиката показва – когато Бойко Борисов обяви, че нещо няма да се случи, единственият въпрос остава кога то ще бъде факт.