Атанас Скатов, който преди дни успя да покори седми осемхилядник, даде ексклузивно интервю за БЛИЦ от Хималаите. На 13 май сливналията стъпи на връх Чо Ою (8188 метра), като го направи без помощта на шерп и без кислород. Скатов се превърна в първия веган в света с подобно постижение. Той е и първият българин, изкачил солово Чо Ою. Амбициите му са да стъпи за трети път на Покрива на света – Еверест (8848 метра), като този път иска да го направи без шерп и без кислород. Скатов най-много се гордее с факта, че е първият българин, изкачил седемте континентални първенци.

На слизане от Чо Ою му е съобщено по сателитния телефон за изчезването на Боян Петров. До този момент екипът на Скатов му спестява трагичната новина за колегата му, за да не го разконцентрира по време на тежката атака към шестия по височина връх в света. Скатов беше любезен да даде интервю, в което говори основно по горещата тема, а освен това разказа как преди време спасил Боян Петров:

-Наско, поздравления за покоряването и на връх Чо Ою! Как си и къде те откриваме?

– Възстановявам се след тежкото изкачване, след като слязох в Тингри (в Тибет). Градът се намира на повече от 5000 метра надморска височина. От тук се отправям към базовия лагер на Еверест, но още не е ясно дали ще ми позволят да тръгна към върха, защото искам да го направя без шерп и без кислород. Именно така успях да изкача Чо Ою – солово. В момента ме откривате в едно заведение, използвам интернет, който обаче е много бавен (б.р. – на няколко пъти по време на разговора ни връзката със Скатов се разпада). Много съм изморен, беше изключително тежко, особено с багажа. Раницата ми тежеше 30 килограма. Първо го качваш нагоре, после го сваляш, справяш се сам. Но няма как – без шерпи и без кислород е така.

– Колко по-трудно е без използването на изкуствен кислород? 
– Много е тежко, повярвайте ми. Изкуственият кислород по принцип се използва при атаката преди върха. Ще ви дам пример – за Еверест е нужно да се качиш с шест бутилки кислород, които са по три килограма всяка. Без кислород, като моя случай сега, нещата се случват по-бавно. Не можеш да се забързаш, изнемогваш накрая. До последно не бях сигурен дали ще успея. За първи път бях над 8000 метра без кислород. Други от проблемите при мен са, че преди време имах астма. Освен това по рождение имам много висок пулс. На базовия лагер на 5700 метра, на който най-дълго стояхме – за да се климатизираме, нямаше случай, в който пулсът ми да падне под 100. Тръгна ли да вървя – го качвам на 140-150.

– Как се оцелява горе?
– Условията са много сурови. Сега, преди да кача Чо Ою, всяка нощ спях на -11, -12 градуса. На лагер 2 беше минус 25 градуса в палатката. При самата атака на върха случихме на топло време.

– Колко градуса наричаш „топло време“?
– Минус 20. За там това е топло време. Седмица по-рано беше кучешки студ, не се издържаше…

– Стъпи на поредния си осемхилядник, колко време продължи същинската атака?
– Тръгнах на 10 май, на 11-и бях в лагер 2. Две нощи изобщо не спах, катеренето продължи 13 часа. Горе има базов лагер, междинен и преден. Лагер 2 е на 7100 метра, от него започва същинската атака на Чо Ою. Тъй като времето беше много лошо, се наложи да прекараме две нощи в палатките на 7100 метра. В полунощ тръгнахме от лагер 2, с челници. На 13 май в 16:20 часа китайско време успяхме 11 човека да се качим на Чо Ою.

– Голяма група ли бяхте?
– Група е силно казано, всеки сам се оправя, но гледаме да се комбинираме някак си. Иначе на 6 май четирима американци успяха да се качат. Но при тях е съвсем друго – с шерпи, с кислород… Казаха ми, че са платили по 112 хиляди долара на човек.

– На теб колко ти струва тази експедиция?
– Общо 25 000 долара. Това е първото ми безкислородно качване и без шерп, много съм щастлив. Времето беше перфектно и планината ме допусна до себе си, за което съм много благодарен.

– Кои бяха най-трудните моменти при покоряването на Чо Ою?
– Двете нощи на 7100 метра. При подобни сурови условия е невъзможно да спиш. Ръцете и краката ми замръзваха, въпреки че много здраво се бях опаковал в спалния чувал. Но съм свикнал, и друг път ми се е случвало. Леки измръзвания на пръстите вече не ми правят особено впечатление. Лошото е, че съм доста зиморничав и се налага да слагам огромни ръкавици. Те обаче ме затрудняват при работата с инвентара. Най-тежкото изпитание бяха няколкото ледени стени между лагер 1 и лагер 2. Катериш отвесно нагоре по камъни с лед. На около 7700 метра доста се изпомпих на една от стените. Там всяка грешка може да се окаже фатална.

– Много ли бяха алпинистите, които се отказваха?
– В началото бяхме 23-ма. На лагер 2 останахме 19, а при самата атака се отказаха още няколко. Половината бяха с кислород. Общо пет човека се качихме без кислород. Проучих добре и се информирах, че от няколко години не е имало безкислородно изкачване на Чо Ою. Аз съм първият българин, който се качва солово на този осемхилядник… без шерпи и без кислород.

– Имаше ли момент, в който мислеше да се откажеш и да тръгнеш обратно надолу преди да си постигнал целта?
– Не е имало такъв момент. Щом съм тръгнал – и през ум не ми минава да се откажа. Много тежко обаче ми беше като научих за Боян. При слизането от Чо Ою мениджърката ми Мария Илиева ми каза за случилото се с него.

– Разбра ли нещо „от кухнята“ и можеше ли да се включиш в спасителната акция по издирването му?
– На Шиша Пангма вече никой не може да се качва, всичко приключи за тази година. Чак догодина пак ще пускат алпинисти нагоре. Нямаше как да помогна в този момент. Тук е Тибет, всичко е толкова строго регламентирано… нямаш право и един метър да мръднеш встрани без разрешително. Тук трябва да получиш разрешително за всеки маршрут, по който се движиш. При мен в Тингри в момента е един приятел – французин, който не може да си тръгне за родината, тъй като все още не може да се уреди с една от специалните коли, които ни откарват до границата.

– Какво е разстоянието между Чо Ою и Шиша Пангма?
– Около 80 километра по въздух. А от град Тингри до Еверест са стотина км. Мария е знаела за Боян по-рано, но ми го е спестила, за да не ме разконцентрира преди атаката на Чо Ою. Аз няма как да разбера, освен по сателитния телефон. На базов лагер няма интернет. Ядосвам се понякога, докато чета глупостите, които се пишат в интернет пространството. Всичките станаха големи специалисти. Да даваш акъл от България е несериозно. Някои изобщо си нямат представа какво е тук – на 8 хиляди метра надморска височина.

– Дразниш се от подмятанията, че не си реагирал по-рано с публикация за Боян Петров ли?
– Как да разбера горе? По сателитния телефон се чувах само с Мария, майка ми и баща ми. Но истината е, че всеки от нас ги очаква тези неща. Пределно ясно ни е, че може да има случай, когато няма да слезем обратно долу. На слизане от Чо Ою загина едно приятелче – корейче.

– Инцидент ли имаше, какво се случи?
– Не може да слезе от лагер 2, остана там. 27-годишно корейче, нямаше голям опит явно. Загина след преизтощение, явно получи белодробен оток. Допреди малко писах обяснения, тъй като аз и французинът бяхме последните с него. Тъкмо звъняха на родителите му да ги питат дали искат да се свали тялото му или да остане горе. Всички сме подготвени за това нещо. На всеки осемхилядник загиват хора.

– С какво се храни при атаката на Чо Ою?
– Както винаги досега – с готовата храна във височинните лагери, изцяло веганска. А при самата атака изцяло с гелове и енергийни барове. Доста ми беше паднала енергията. То и сега още не съм се възстановил напълно. Вече шест години и половина с този режим на хранене усещам, че губя енергия.

– Възможно ли е да се откажеш от веганството и откога не си ял месо?
– О, месо не съм ял от 12 години. А тук всеки нагъва пържоли. Мръщят се, ако не им дадат. А аз я карам само на картофи и ориз. След Еверест обаче май ще трябва да променя режима на хранене или да не спра да се занимавам с такава дейност. Вече достатъчно тествах, да видя доколко е възможно веган да изкачва осемхилядници. Особено последните две седмици видях колко е трудно. Замислям се да се завърна към вегетарианството и да мога отново да ям яйца и млечни продукти.

– В крайна сметка тръгваш ли към Еверест за трети път или се прибираш обратно в България?
– Още чакам, не ми разрешават да тръгна без шерп. По принцип планирах в петък (18 май) да се отправя към Еверест, но не знам… може и да се откажа. Изключително много затегнаха мерките за сигурност след случилото се с Боян. Правят го от гледна точка на сигурността, искат да се подсигурят. За шерпа обаче се плаща доста – около 6 хиляди долара, а аз толкова пари нямам в себе си… На Еверест всички се качват с шерп и с кислород. На година има по едва два-три случая като моя – да го качиш без кислород и без шерп, каквато е целта ми. Към момента има два варианта, но е по-вероятно да не тръгна… или по-точно казано: да не ми позволят да тръгна! А и случилото се с Боян ме кара да се замисля дали не е по-добре да се прибера по-рано. От догодина вече изцяло ще бъде забранено изкачването на Еверест без шерп. Тук се дават космически суми, а измират толкова много хора… Само разрешителното за Еверест струва 10 хиляди долара. Усещам, че тук ги е яд, че са позволили на Боян да тръгне сам. Ако го бяха задължили да е с шерп – сега щеше да е жив!

– Разговаря ли с някой от спасителния екип, който издирваше Боян, и какво научи?
– Даже с шефа на екипа говорих. Направили са каквото могат, но жалко, че не са го намерили. В последния лагер открили палатката му, спалният чувал в нея бил празен. Открили са и аптечката му, имал е специална – за диабетици. Тръгнал е нагоре без нея. Много лошо… при тези ужасни климатични условия.

– С какво ще го запомниш?
– Най-вече с борбения дух. Боян наистина беше много борбен и изключително активен и деен. Постоянно вършеше нещо, не стоеше и един час в базовите лагери. На три експедиции бяхме заедно – връх Манаслу през 2015 г., и през 2016-а изкачихме Анапурна и Макалу. От всички в тези експедиции той навърташе най-голям километраж. Боян беше изключително добър стратег.

– Може би щяхте да се срещнете някъде по пътя към връх Еверест?
– Да, след 15 май щяхме да се засечем. Но не сме се разбирали, просто аз бях чел и знаех от изказванията му по медиите, че заминава на Шиша Пангма и след това на Еверест. Не сме говорили. То и на трите ни експедиции случайно попадахме заедно. Много се радвах, бях горд, че имахме много силно българско присъствие.

– Какво научи от Боян Петров?
– Много неща съм научил от него, индиректно. Като сме се засичали го гледах какво прави, стратегията му. Дори съм го гледал каква палатка и раница си е купил, за да си купя и аз същите. Питал съм го, винаги е казвал, помагали сме си. На Макалу като бяхме си изтърва ръкавиците. Пръстите му щяха да замръзнат, можеше да ги загуби дори. Спасих го – дадох му мои ръкавици, защото винаги нося по два чифта. Бяхме на 7400 метра, представете си за какъв студ става дума, и то да останеш без ръкавици.

– Два пъти покори Еверест, защо искаш да го направиш за трети път?
– Три пъти за щастие! Шегата настрана – знаете, че искам да го направя без шерп и без кислород. При досегашните ми две изкачвания бях с шерпи, които ми носеха кислорода. Уникално е на Еверест, знае го само този, който е имал щастието да бъде горе – на Покрива на света. Ако имам възможност, бих се качвал всяка година.

– Харесва ти, въпреки ужасяващите гледки, на които си се натъквал? Споделял си, че има много трупове…
– О, претръпнал съм. Загинали хора… замръзват и остават там. Минавам покрай тях и заминавам.

– Вече сподели, че някога може да не слезеш обратно. Колко пъти си виждал смъртта?
– Чак да съм я виждал, това не ми се е случвало. Но още ми е пред очите случката от миналата година със загиналото момче на Еверест, което издъхна в ръцете ни, така да се каже. Нищо не можехме да направим тогава, за жалост. Тогава си бях казал, че повече няма да ходя на Еверест. Знаете, че после заминах за Aляска (б.р. – на 20 юни 2017 г. покори и Денали – 6197 метра). Цял месец изобщо не си и помислях, че пак ще бъда в Хималаите, но то си е като наркотик. Дори и в момента си мисля, че като се прибера у нас, няма да искам повече да тръгвам към осемхилядник. Рискът е огромен. И с десет шерпи да си, пак може да останеш там. Я лавина, я цепнатина, всичко може да се случи. Смея се, но и се дразня на тези, които твърдят, че било лесно с шерпи. Като е лесно, нека дойдат и да видят. Сам катеря ледените стени, шерпите не ме пренасят през тях.

– Несъмнено поемаш огромен риск с това да бъдеш без шерпи и без кислород.
– Така е, осъзнавам го много добре. Като самоубийци сме без шерпи и без кислород! Аз само преди дни не знаех дали ще оживея. На 8200 метра на Чо Ою, абсолютно сам, няма кой да ти подаде ръка…

– Пропадал ли си в цепнатина?
– Да, случвало ми се е, но за мой късмет – по един метър. Знам и за случай, когато алпинист е пропадал в цепнатина, дълбока 10 метра – в Анапурна, и само си е навехнал глезена. За Шиша Пангма ми казаха, че имало много пукнатини под върха. Падна и много сняг тази година, той ги покрива и не знаеш, че следва пропадане. Най-вероятно Боян е паднал в цепнатина.

– Спомена колко са скъпи експедициите, получаваш ли нужната подкрепа?
– Много ми е трудно, добре че са спонсорите. От държавата обаче не съм получил нито стотинка. Никога не съм разчитал на помощта на Българска федерация по катерене и алпинизъм. Имат си бюджет всяка година, делкат си парите и до там, за мен няма нищо. Най-лесно им е да кажат „Скатов не е алпинист, не е изкарал курса“. Какво още да доказвам? Аз съм първият българин, изкачил седемте континентални първенци. И в класации дори не попадам. Не знам какво трябва да направя, за да попадна в Топ 10 на Спортист на годината, например. Знаем, че Боян е бил доста пъти вътре. От 2014 година, откакто той ходи по осемхилядници, аз също ходя. Той катери по неговия си начин, аз по моя. Но явно за мен няма място в класациите. Всеки явно се плаши от веганството ми. Смятат, че не правя спортни постижения. А аз всеки ден спортувам. Да, не ми пречи да кажа, че започнах да спортувам, когато станах на 33 години. Сега съм на 40 г. Имам заболявания, пулсът ми е висок…

– Защо започна толкова късно?
– След един поход ми хареса страшно много да бъда сред природата, така започна всичко, макар и късно. Даже и започнах да бягам. Много искам сега като се върна в България да участвам в някой от планинските маратони.

– Кога за последно чу сина си?
– Разговарях с Васко преди да започна атаката към върха. За първи път чух от него, че се притеснява за мен. Беше разтревожен. Много си го обичам, скоро става на 9 години. Вече нямам търпение да сме си отново заедно. На 3 юни ще бъда в София на изложение на книгата, където ще представя третата ми книга и втора от поредицата „Над 8000 мeтра“ – „Анапурна, Дхаулагири, Макалу“. Вече се продава по книжарниците в цялата страна.

ПЛАМЕН СЛАВОВ/БЛИЦ СПОРТ