Работата ми е да съм навсякъде и никъде. Затова и се опитвам да разбера всяка позиция по терена, поради което често се превръщам в инстинктивна „контра“. Когато съм с „либерали“, внезапно ставам „консерватор“. И обратното. Смятам, че такъв трябва да е инстинктът на изследователя, а и на мислещия гражданин въобще.

Винаги съм разсъждавал така. Но признавам, че това никога не е било толкова уморително, колкото сега. Става все по-трудно да говоря с приятелите си от различните сектори. Дебатът все е черно-бял, нюансите изчезват, ескалацията е видима с просто око. В публичната ни среда вече има поне две успоредни реалности, които не просто не се разбират, не просто не говорят на един език, а дори се презират.

Два полюса

Прословутата битка между „либерали“ и „консерватори“ като че ли създаде два полюса, които взаимно отричат правото си на съществуване. В същото време заради регионалните различия и чувствителното социално разслояване само в София и в малка част от големите градове има повечко пари. А това означава образование, което пък значи мислене за постмодерни и космополитни неща. Навсякъде другаде се мисли предимно за растеж, а не за права, правила, природа.

Това е идеологически спор: и двете гледни точки имат основателни доводи и затова е логично да си противоречат. Но разликите помежду им стават потресаващи. Ако България продължи да се развива така, скоро интелигентното младо поколение от центъра на София просто няма да може да понася народа си, камо ли да го води, възвисява и прочие.

Достатъчно е да направите сравнение между което и да било място в страната и София с нейната новоизграждаща се социална тъкан. Тя е просто на другия край на вселената спрямо привържениците на всички парламентарни партии, взети заедно.

Да, знам, че казвам нещо банално ясно. Но липсата на усещане за някакво общностно живеене е изумителна. Зад всичко това наднича вездесъщото отчуждение между „народ“ и „елит“. Разбира се, че е нормално космополитната интелигенция да страни от масовия вкус. Но имам усещането, че вече става дума не за дистанция, а за погнуса. При това не осъзната и изговорена, а инстинктивна, нормализирана, ежедневна. Няма сила на света, която да накара либералната интелигенция да лайкне снимка от мъжкото хоро в Калофер. Младата софийска екосистема за граждански активизъм е чудовищно далеч от всичко останало в страната. При това либералната интелигенция намира това за свой дълг – противопоставяйки се на „народа“, да го ограмотява.

Ще кажете: а може ли да бъде иначе? И има ли изобщо значение? Има. Днес повече от преди. В сегашния разпадащ се свят такива като нас ще трябва да започнат повече да разчитат на себе си. А това означава някакво съзнание за общност в рамките на националните държави. Не казвам дали е добро или лошо. Казвам, че ще се налага.

Трябва да помирим двете Българии

Нищо хубаво не чака страна, в която достъпът до благосъстояние, респективно до кръгозор, е така неравномерно разпределен. Заедно с тази имунна недостатъчност идва и друго. Умните хора в България странят от националното мислене. Вярно, умните хора по правило са космополити. Но идеята за национална общност изглежда напълно неприсъща на интелигенцията, формираща се днес в България. „Национално“ и „умно“ стават полюси.

Нямаме избор: щем или не щем, ще трябва да помирим успоредните Българии. Не заради някакви сантименти, а заради простичката логика. Тук живеем, тук плащаме данъци, тук гласът ни влияе на властта. Затова няма как да насърчаваме отчуждението, суетната интелектуалска гнусливост и естетическото високомерие на интелигенцията към останалите. И проблемът не е на „народа“, а тъкмо на „елита“.

Тук въобще не става дума за поощряването на някакъв злокачествен национализъм – става дума за онова, което може да го предотврати. Ако няма нормална визия за националното, то ще продължи да си намира път и да избива като патология. Ако мирогледната нетърпимост межу „либерали“ и „консерватори“ (осъзнати или неосъзнати) се задълбочи, това ще доведе до още по-дълбоки дезинтеграционни процеси. Ако страната ни продължава да допуска крещящи неравенства в развитието на човешкия си капитал, прословутото българско усещане за обществено нещастие ще се задълбочава още повече. Ако няма ефективна комуникация между „народ“ и „елит“, ще пулсират рецидивите на популизма. Колко още примери са нужни?

Първан Симеонов, „Дойче веле“