В петък вицепремиерът Валери Симеонов подаде оставка и тъкмо да стане скучно, екшънът по върховете на властта надмина страстите в “Биг Брадър”: Волен Сидеров поиска и Красимир Каракачанов да напусне. Тук вече изплуваха сценаристи и сюжет на мъглявата до момента есенна пиеса. Имаме трагичен главен герой, цар с хартиена корона. Имаме и придворен с кинжал, същински Иванко. Край тях е слон в двореца, който не биваше да го чупи, но с безпрецедентната си арогантност пукна трегер още на 19 октомври (деня на изказването “уж болни деца”). Неясна засега е само идеята на пиесата – изведнъж ли да бъде разрушено царството, или просто царят да бъде сломен в бавни мъки.

Нека си припомним кои точно събития нагорещиха политическата есен. Много неща се казаха успоредно с тях, но бяха прибързани. Не всичко от случилото се е пиеса. Но всичко бе използвано да я обогати. На 19 октомври вицепремиерът Симеонов произнася прочутите вече думи. Той отдавна е безпардонен в изказа, майките на деца с увреждания се вдигат на протест. Но всъщност протестът не е спирал, те са на улицата и през лятото – с ред социални искания. Изключително обидните думи на Симеонов са бензин върху огън.

Изказването му потриса България, единствено и само оставка би туширала напрежението. Но вицепремиерът, очевидно горд със своя нрав, речник, интелектуален и морален багаж, дори отказва да се извини (прави го после принуден, с половин уста).

На 29 октомври спецпрокуратурата извършва масови арести в Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), белезници щракват върху ръцете на председателя й Петър Харалампиев. Той е приближен на другия “патриотичен” вицепремиер Красимир Каракачанов, но структурата е в ресора на Симеонов. Арестите са заради търговия с паспорти. Нито от вчера, нито от оня ден са подозренията за алъш-вериш с гражданството. Датират поне от 2014 г. Паспортите са като заровена на метър под земята бомба – уж невидима, но достъпна за взривяване – в удобен момент.

На 29 октомври моментът очевидно назрява, а повечето наблюдатели виждат дългата ръка на Бойко Борисов. Логиката на версията е: премиерът се има с прокуратурата, по стара традиция цака по-малките партньори, най-вероятно се е запътил към избори. Но случващото се след това показва, че Борисов въобще не желае избори. И всъщност петното в ДАБЧ цапа и него като премиер. Версията за Борисов като подбудител изпуска важен момент – кой друг има контрол върху прокуратурата.

На 8 ноември главният прокурор иска имунитета на шестима народни представители. Сред тях е най-острият опозиционер, който причини доста неудобства на управляващите – Елена Йончева (“Кумгейт”, оградата…). Тя дори лично успя да осъди Борисов. “Наказание, сплашване от ГЕРБ…”, убедени са Йончева и БСП. На такава прилича работата първоначално – разправа. Повечето наблюдатели се съгласяват с тази версия, още повече че сигналът срещу журналистката е подаден от активисти на ГЕРБ. Но истината е такава само на пръв поглед. Сигнали в прокуратурата постъпват стотици, а разследване, особено на депутат, не се предприема току-тъй. Кой всъщност е най-пострадалият в политически план от съдебно преследване срещу водещ опозиционер?

Неговата мишена властникът, разбира се. Още повече когато е възприеман за всесилен. И за какво му е на Борисов да притиска Йончева? За да го разнасят из Европа, че пресира бивш журналист, настоящ опозиционен депутат? Каква полза има да преследва потенциален кандидат за евродепутат в навечерието на европейски избори? Няма, репресията се пише върху него. Версията, че той и ГЕРБ атакуват Йончева, отново изпуска кой друг има капацитет да го прави чрез прокуратурата.

Някъде тогава майките се сдобиват с компания – избухват масови протести. Те са срещу цената на бензина, против данък и застраховка за автомобили, после срещу ГЕРБ, срещу системата… ГЕРБ виждат “единен център” зад тях и посочват виновника – президента Радев и БСП. Но истината е, че нито безпартийният Радев, нито раздиращата са от огромни скандали социалистическа партия имат сили да го сторят (например протестите във Варна са най-многолюдни, но структурата на БСП почти е стигнала до взаимен канибализъм; доверието в нея се измерва на 5 съветници от 51-членен общински съвет). Кой стои зад протестите тогава? По-вероятно е да няма “единен център”. Налудничавите тежести за автомобилите ги въвеждат самите управляващи, не друг… Всъщност протестите на майки, шофьори и агитки не би следвало чак толкова да плашат властта – стига да е стабилна и единна.

Тя обаче няма как да е стабилна. Напук на уверенията още с конфигурирането разчита на 122-ма депутати, тоест мнозинство на ръба, стабилността е химера. Не е и единна, тъй като вътре в нея има човек, който през цялото време иска оставката на Симеонов – Волен Сидеров. Нека си припомним едно базово за политическото ни съвремие положение: ГЕРБ е едната партия със силни позиции в прокуратурата. Другата е ДПС. Нека си припомним и една позабравена актуалност: “Атака” на Сидеров няма министър, партията предложи за такъв Емил Караниколов. От 2010 до 2017 г. той оглавяваше Агенцията за приватизация и се прочу със знакови сделки с ДПС (Делян Пеевски). “Атака” предложи и зам.-министри, които бяха висши функционери при правителството на ДПС с БСП (Орешарски). Нека отчетем и още една „странност“ сега: оставката на Симеонов дойде непосредствено след среща между Цветан Цветанов и лидера на ДПС Мустафа Карадайъ.

Движението отдавна иска отстраняване на Симеонов. То играе разностранна игра с ГЕРБ, но точно тази есен, навръх горещите страсти (ноември), недвусмислено започна да напуска пленарната зала – поставяйки на изпитание с БСП парламентарния кворум (когато и “Воля” не влиза). За капак дойде още едно съвпадение: “Оставката на злополучния вицепремиер беше задължителна, тя е закъсняла и няма да промени нищо… Този акт не решава проблемите”, заяви Карадайъ след напускането на Симеонов; успоредно се появи и проблемът – Сидеров “покани” Каракачанов да си тръгне.

Има ли неразбрали?

“Стабилността” се клати от ДПС. Движението забърка ГЕРБ в доста скандали, а арогантността на Симеонов и глупостите на самата ГЕРБ (автомобилите, застраховките) му дойдоха дюшеш. В тази голяма игра отдаденият на морал и патриотизъм Сидеров никак не му пречи, напротив. Накратко – всичко, което се случва тази есен в българската политика, е плод на стратегията на ДПС; някои неща се случиха спонтанно, но ДПС ги използва. Още от Нова година партията на Карадайъ иска нещо като програмно правителство, някакво “преформулиране на мнозинството”.

Не го търси задължително след предсрочни избори, но обезателно държи да изтласка националистите (поне част от тях) и да увеличи своята роля. Реализирането на тази стратегия виждаме в момента. Най-забавното е, че нито ГЕРБ, нито БСП имат смелостта да изрекат ДПС като причина за бедите върху себе си. Може би защото утре ще трябва да разчитат на него повече, отколкото днес?

Оставката на Симеонов е логичен етюд в тази пиеса. Той си тръгна, все така не разбрал защо отдавна трябваше да го е направил, какво точно е казал, без грижа към страдащите, без усет за добро и зло. Мотивира се с мисъл за коалицията – чувствал се “воденичен камък”. Но оставката дойде твърде късно, за да бъде овладяна кризата. Последствията са непредвидими. Контролът бе изпуснат от Борисов, явно той вече не разпознава тъй добре процесите и е загубил прословутия си усет към това какво искат хората. По-тъжното за него е, че се оказва фиктивен цар от самото начало.

През цялото време правителството е синджир марка на ДПС. Едва ли не го е знаел. Но на какво ли се е надявал? Тази есен ДПС тръсна синджира и от него падна вицепремиер. А утре? Ако иска да разбере, Борисов няма защо да говори с Карадайъ. Следва да потърси подходящия събеседник или в сараите в Бояна, или край ТЕЦ “Варна”.

Диян Божидаров