Коментар на Андреас Рюеш, „Нойе Цюрхер Цайтунг“ (Швейцария)

Русия отслабва, но чувства как расте силата ѝ. През новата година Западът трябва по-усърдно, отколкото когато и да било, да се заеме с изучаването на този парадокс и да се научи по-добре да отговаря на него. 

Самоувереността на Кремъл на световната сцена се изразява не само във военните операции на Русия в Украйна и Сирия. Руското правителство вече изпраща военни съветници и в такива отдалечени страни като Централно-африканската република (ЦАР), намесва се в гражданската война в Либия, а неотдавна също така изпрати стратегически бомбардировачи да прелетят половината свят до Венесуела, за да дадат на американците недвусмислен знак от техния „заден двор“.

Икономическо изоставане

В икономически план Русия, в най-добрия случай, е на средно ниво. В рейтинга на Световната банка сред страните с най-силна национална икономика тя се появява някъде между Канада и Южна Корея. Русия се оглежда в загубеното десетилетие, през което на нея в икономически план едва ли ѝ се е удало да се отлепи от мъртвата точка.

Миналата година беше ознаменувана поне със стагнация, ако не и със спад в икономиката. Макар руската икономика формално и да започна да расте, този ръст се оценява на 1,6%, което за такава амбициозна страна като Русия всъщност се явява признак за слабост: В новите индустриални страни средните темпове на ръст на икономиката са почти три пъти по-бързи. В световната икономика Русия постепенно губи тежест.

Но страната е в неутешително положение не само по отношение на икономиката. Когато представителите на кремълския елит през почивните дни надигат чаши за Старата Нова година, те си спомнят за година на значителни провали. Точно по сценарий през март мина преизбирането на президента Владимир Путин, който лесно победи кандидатите от грамотно съставения списък.

Границите на политическата управляемост се определиха, само че още през есента в редица региони на страната неочаквано бяха избрани „неправилните“ губернатори, сред които бяха и тези, чиято привлекателност за избирателите се състоеше само в това, че те не бяха членове на управляващата партия Единна Русия.

Нивото на популярност на Путин за кратко време спадна от 80 на 60%. За чужденците е възможно това число да прозвучи като показател за все още комфортна подкрепа от страна на народа. Но числото показва, че в дадения момент Путин напълно е изгубил това преимущество, което му даде скок в популярността след анексирането на Крим през 2014 г.

Основната причина се заключава в това, че върху президента пада част от отговорността за внезапното повишаване на пенсионната възраст миналата година. Пенсионната реформа предизвика възмущение с такива мащаби, че дори най-мощният пропаганден апарат в света не може да му попречи.

Да си простреляш сам крака

През 2018 г. неуспехи претърпяха и специалните служби – най-важното оръдие на властта на Путин. Службата за военно разузнаване ГРУ абсолютно недооцени мащабите на реакциите, които би могло да предизвика отравянето на бившия шпионин Сергей Скрипал в Англия.

Спецслужбите не само наблюдаваха как се разпада част от тяхната агентурна мрежа. Русия беше разобличена като инициатор на циничното използване на химическо оръжие и стана мишена за нови западни санкции. В светлината на щетите, които Русия сама нанесе на себе си в резултат на случая Скрипал, неволно изплува остроумна фраза на министъра на полицията при Наполеон Фуше:“Това е по-лошо от престъпление – това е грешка“.

Друга причина за неуспех стана още една от опорите на руския режим – отбранителната промишленост. За пример може да послужи „Адмирал Кузнецов“ – единственият самолетоносач на страната. Фактът, че поради ненадеждния си двигател корабът е излизал напоследък само придружаван от буксирни кораби, вече предизвика вълна от насмешливи коментари. А тази есен стана известно и това, че по време на престоя в корабостроителница върху него пада кран и пробива дупка в палубата му.

Корабокрушение от друг вид Русия претърпя в сферата на религиозно-културната политика, когато вселенският патриарх неотдавна одобри създаването на самостоятелна православна църква на Украйна. Московската патриаршия, считаща Украйна като за своя собствена канонична територия, напразно се съпротивяваше на това решение.

Става дума не само за поражение в църковен спор. Този провал също така означава поражение във външнополитическо отношение, доколкото православието традиционно служи на Кремъл като инструмент на великодържавната политика. Представената от руските националисти идеология за „руския свят“, която обхваща всички източнославянски народи и чиито ценности се разпространяват върху голяма част от територията на бившия Съветски съюз, падна от небето на земята.

Няма основания за ролята на велика държава

Изброените примери илюстрират проявата на недостатъци в различни аспекти на руската власт. Нито в икономическо, нито в технологично, нито в културно отношение от гледна точка на наднационалната „мека сила“, Русия има основания да изпълнява ролята на велика сила. Претенциите на Кремъл за правото да разговаря като с равни с водещите страни се основават практически само на военна мощ. Само че тя сериозно губи на фона на военното могъщество на НАТО, и дори в сравнение с Китай Русия изостава в областта на обикновеното въоръжение.

Но всеки, който допуска, че Русия, с оглед на казаното по-горе, следва благоразумно да се откаже от скъпоструващите амбиции да бъде велика държава и да премине от конфронтация към сътрудничество със Запада, се заблуждава в очакванията си. Предвид икономическия застой, гордостта заради военната мощ на Русия стана най-важният източник за легитимността на режима на Путин.

„Връщането“ на Крим, а също и излизането на САЩ от сирийския конфликт, както и модернизирането на въоръжените сили, предизвикаха подем в патриотичните настроения. Въз основа на този опит Путин е заинтересован да се реши на нови външнополитически приключения с цел укрепване на своята власт.

Каква цел ще избере Кремъл следващият път не е ясно. Сега натиск от страна на Русия изпитва Беларус, чийто президент открито обвинява източния си съсед в стремеж да присъедини страната му към Русия. Когато напоследък Москва изисква от беларуските власти по-дълбока „интеграция“ в съвместните структури, това звучи най-малкото зловещо.

Повод за безпокойство има и в Украйна. Русия продължава да оказва военна поддръжка на сепаратистите в Донбас, като по този начин подгрява продължаващия конфликт. Неотдавна командващият украинската армия предупреди за най-голямата през последните години концентрация на руски войски на границата на неговата държава.

Киев може в някаква степен и да преувеличава мащабите на непосредствената заплаха, но предупрежденията на украинските власти се изразяват на много реален фон. По каква причина, например, през последните няколко месеца във военна база в близост до украинската граница, което се вижда от спътникови снимки, бяха прехвърлени 250 танка – Русия така и не даде обяснение.

Червени линии за руснаците, а при необходимост – санкции

На фона на това начинът, по който Западът реагира на руската агресия във водите на анексирания Кримски полуостров, изглежда безотговорен. В края на ноември руската брегова охрана прегради гарантирания по договор достъп на украински кораби до Азовско море, а след това ги подложи на обстрел в международни води – което е очевидно нарушение на международното право.

Само че Кремъл понесе само словесна критика по свой адрес. ЕС реши да не затяга санкциите, а американският президент Доналд Тръмп се ограничи с отказването на разговор с руския си колега.

При това има редица адекватни мерки, чието приемане може нагледно да демонстрира на Русия последствията от нейните агресивни действия. Европейците и американците биха могли да откажат разтоварването на търговски кораби, които излизат от руските пристанища в Азовско море. Такава стъпка би послужила като сигнал, че Западът не приема действията на Русия за изолиране на украинските азовски пристанища.

Стои също и въпросът за засилване отбранителните способности на украинските военни. Нерешителността на Запада или неговото пълно безразличие се приема от Москва като признак за страхливост. С помощта на такива атаки, като тази в Керченския пролив, Кремъл не на последно място се опитва да провери доколко далече може да стигне, преди да се сблъска със съпротива.

Търпеливите уговаряния в такава ситуация не помагат, тук се изисква очертаване на ясни червени линии и, ако трябва, наказателни санкции. Макар и Русия да представлява велика държава „на глинени крака“, тя се отличава с умението хладнокръвно да използва слабите страни на своя противник.