– Проф. Дуранкев, преди дни се появиха нови данни на НСИ, според които българите са дори по-бедни, отколкото се представя официално. Какво най-силно удря хората по джоба?

– Както навсякъде в „свободния свят“, така и в България, разслоението на доходите образува формата на круша: горе, на дръжката, са хората, притежаващи към 1% от доходите; средата на крушата се издължава, като средната класа пропада надолу; а в широката долна част попадат към 40-50% трайно бедните.

В България крушата е още по-удължена, но по няколко допълнителни причини: ниски данъци върху корпоративните печалби, плосък данък върху доходите на физическите лица, нарастващи данъци, повишени застрахователни такси, нарастващи осигуровки (за средната класа, не за богаташите), ценови шок (над 3% за миналата година), пенсии за повечето хора под новото на жизнения минимум…

Така че в момента имаме най-малко три класи български граждани, три отделни паралелни Българии. Извинявам се за понятието „класа“, но по света то отдавна е придобило гражданственост.

Първата класа е тази на „новобогаташите“, които силно се замогнаха чрез мутренска престъпност и „законово“ насилие, солидни приватизации, свръхизгодни концесии, невъзвръщаеми кредитни милиони, участие в дебели еврофондове и обществени поръчки, политически далавери, медийна проституция и т.н. Част най-едрите новобогаташи се превърнаха в реални олигарси, а техните аватари – в лидери на десни НПО-та, депутати, министри и даже президенти. Тези свръхбогати живеят отвъд омразния им „комунизъм“ – те са толкова заможни, че – ако поискат – могат да си напазаруват летящи чинии от марсианците или ескадрили за две-три армии като нашата, образно казано. И понеже става дума за богатства, придобити чрез въпиеща несправедливост, те са омразни на честните и бедните.

– А има ли я въобще средната класа, каквито заклинания за нея имаше преди години – че била опората на обществото, предприемачеството и т.н.?

– Изтъняващата средна класа се смалява относително, понеже работи ден за ден, година за година и не може да се наслаждава на инвестиции, които да са конкурентоспособни на тези на новобогаташите. Въпреки сравнително високите си доходи, средняците не могат да се похвалят с особени лични икономически постижения, много често някои от тях печелят, печелят и след това – фалират.

Масовата „долна класа“ не храни илюзии, че след 30 години „преход“ ще се появи българският Мойсей, който ще доведе България до средното ниво на обетования богат Европейски съюз. Минималните заплати и минималните доходи не могат да се надпреварват с ръста на цените на благата, необходими за достойно човешко съществуване. Битката е загубена, бедните са обречени – това се чувства в 2/3 от българските семейства.

– Звучи доста песимистично… 

– Отговорността, впрочем, не е само на моментните управляващи; бедността, безнадеждността и мизерията са продукт и проява на неолибералната идеология и новите евроатлантически „ценности“, които в голяма степен се споделят от Брюксел и София – не само от десницата и „патриотите“, но и част от левицата. Но за всичко е виновен, разбира се, Путин – това каканижат атлантиците. Ако не се шегуваме, това е типичното неравенство при периферен третичен капитализъм, който е характерен за България и останалите източноевропейски страни.

Не само у нас, но и във всички подобни страни като България, е налице натиск върху системата, за да се постигне по-голяма справедливост и по-малко подоходно разслоение. В това отношение „Визия за България“ на БСП (с всичките й плюсове и минуси), е съществено предизвикателство пред пропагандаторите на уж стабилността и на реалния застой, в който е изпаднала държавата ни.

– Как ще коментирате на този фон политиката на правителството – приоритетното раздаване на милиарди от излишъка в последния месец на годината, бонуси за чиновника и 10% ръст на заплатите, а сега и приоритетните над 2 милиарда за нови изтребители?

– Това правителство отдавна не се свързва с бюджетен fair play. Идеята е била и е да се залагат по-ниски очаквания, а после уж неочакваният „излишък“ да се насочва в „правилната“ посока към точните фирми, общини и партийци. Всичко това става без точни сметки, без разчети и ясни планове, без публично или поне парламентарно обсъждане. С извинение, така не е било във времената на Живков, сега е.

Впрочем излишък“ се получава само на 1.01 следващата година, който трябва да преминава към корекция на бюджета, а не да се прави разпределение на тъмно. Как да не възникват сега съмнения за огромна корупция? И със сигурност са основателни.

Що се отнася до новите изтребители, които засега ги има най-много на чертожните дъски, то уж „прозрачният“ конкурс се трансформира в съвсем „непрозрачни“ преговори на четири очи. Дали ще издам държавна тайна, ако споделя опасенията си, че даже тази сделка да се реализира, армията ни пак ще остане далече под количественото и качественото ниво на съседите? И че трябва само „Господи помолимся!“ някой да не ни нападне?

– Оправдано ли е в такъв случай де се отделят цели 2% от БВП за отбрана, каквито обещания има?

– Не, разбира се. Не е вярно, че за армията трябват 2% от БВП! Ако САЩ имат около 80 актуални „туристически“ дестинации на армията си в други страни, страните от ЕС нямат подобни арогантни практики. Ако САЩ не иска да ни „пази“, ЕС може да си организира европейска армия, но пак с по-малки разходи.

Затова зад сделката с изтребителите прозират интересите на организираната десница да опази статуквото, заплащайки на една велика сила, която в момента има икономически притеснения и продава където и както може, включително с политически натиск. Да правим мир, а не война!

– Протестите във Франция не престанаха дори по време на празниците. Стигна се дотам, че преди дни френският президент безпрецедентно отправи апел към сънародниците си за дебат по исканията на „жълтите жилетки“. Защо у нас такова нещо не се случва? Има ли потенциал у българите да се борят и отстояват правата си за по-добър живот?

– Известно е, че най-голямата политическа сила в момента е „партията на негласуващите“. Няма случайности, огромната част от българските граждани, унижени и оскърбени от „прехода“, загубиха не само доверие, но стигнаха до пълно отчаяние. Даже насила да ги бутат до избирателните урни, пак ще се пускат масово празни или напълно зачертани бюлетини. При това положение основният въпрос пред нашенската демокрация е: „Ако на избори гласуват едва 30-40% от избирателите, легитимна ли е демокрацията?“ По дефиниция – аксиома или теорема – отговорът е „не“.

Остатъчните български граждани, ако не броим онези почти 2 млн. бегълци-мигранти от страната, все още може да се „събудят“.

– Как ще стане това, възможно ли е?

– Възможно е, ако се появи силна лява коалиция или политически лидери като Благоев или Димитров, които да знаят как да тропнат пред съда в Лайпциг. В днешни времена – в бъдещия европейски парламент в Брюксел, за да защитят интересите на огромното мнозинство от българския народ. Изглежда, не съм сложил правилните очила, но нещо не виждам такива… Засега.

ДУМА