„България ще влезе в политическа криза“, пророкува наскоро анонимен автор в един от софийските всекидневници. И то не каква да е криза, а „дълга и продължителна“. Защо? Защото Борисов накарал Цветанов да направи крачка назад. И ако Цветанов се запънел, също щяла да настане криза – защото без Цветанов партията можело да загуби европейските избори, а това щяло да доведе до падане на правителството на Борисов. Все лошо. Голяма мъка ни чака.

Честно казано, това не е първият, нито ще бъде последният журналистически материал, в който определена политическа личност се натоварва с библейска значимост – по неясни за нас критерии. По правило тези личности, от които се очаква да предизвикат политически трус с неподозирани разрушителни последици, са винаги със сходен профил – зам.-председатели на основните политически партии; първите заместници на лидера; организационни секретари, които владеят структурите; партийни тотеми със силен глас.

Подобни писания показват пристрастност и нищо повече. Нищо от политическата ни реалност през последните години не подсказва, че Цветанов може да бъде причина за драма в ГЕРБ. Т.е. да причини самостоятелно сериозни щети на партията. Бъдещата драма в ГЕРБ няма да е „заради Цветанов“, а ще е за „цялостно творчество“.

През годините на прехода имаше много сходни на Цветанов лидери, които имаха неговата клета съдба – да бъдат лишени от партийна или от държавна власт. Но има една съществена разлика между тях и тя е в безграничната вярност на Цветан Цветанов към неговия Лидер. Толкова безусловна вярност има само Санчо Панса към Дон Кихот. Други важни разлики няма.

В началото на този век подобна знакова личност например бе главният секретар на СДС Христо Бисеров. През февруари 2001 г., след едногодишна война с Иван Костов, той бе изключен от СДС заедно с Данчо Цонев. Бисеров, подобно на Цветан Цветанов, държеше структурите на СДС. И както Цветанов сега, Бисеров на практика назначаваше местния апарат на СДС, който от своя страна кадруваше в държавните и общинските провинциални икономически структури. Бисеров бе човекът, който написа устава на СДС, той бе на „ти“ и с апарата, и със структурата. Много важен човек за СДС.

Формален повод за разправията между Бисеров и Костов бе коалиционната политика. Бисеров казваше: “СДС трябва да застане зад усилията на Симеон II да влезе в българската политика, а не да му пречи”. Той искаше не Костов, а Симеон да стане премиер. Сега пък имаме Цветанов, който задълбочава връзките на ГЕРБ с ДПС, а Борисов дава вид, че не е съгласен с това. Но война по тази линия няма. Има още прилики. Бисеров си купи къща и това предизвика голям имотен скандал. „Моята къща е по-малка от тази на Иван Костов. В моето семейство никой не гради втора огромна къща“, казваше тогава Бисеров.

Костов го изключи няколко месеца преди парламентарните избори. СДС ги загуби с трясък, Симеон стана премиер, както пророкуваше Бисеров, но всичко това щеше да се случи със или без него. Той не разцепи структурите. Отиде в ДПС, а после го изгониха и оттам. Няколко месеца по-късно – на 26 ноември 2001 г., от СДС бе изключен и Евгений Бакърджиев. Валяка, който бутна мавзолея. Бакърджиев също бе с огромен авторитет. Той правеше в СДС това, което Цветанов прави в ГЕРБ – водеше изборните кампании на партията. През ноември 2001-ва НС на СДС го изключи, като нито един от членовете на синия пленум не гласува „против“. Дори Антоан Николов само се въздържа. И Бисеров, и Бакърджиев бяха изхвърлени от СДС по чл. 10 на партийния устав – за неспазване на решения на СДС и публични атаки срещу партията (ето една малка разлика с Цветанов).

Но ето и една голяма прилика – Бакърджиев не бе изхвърлен изведнъж от СДС, той бе изхвърлян на части. Две години преди да излети окончателно той бе принуден да подаде оставка от оперативното ръководство на партията. После бе елиминиран от вицепремиерския пост. Т.е. бе направено това, което сега се случва на Цветанов – първо Борисов го изхвърли от

изпълнителната власт, сега и от законодателната, остава в партийното управление. Та накрая Бакърджиев бе изключен от СДС, но не повлече структурите след себе си и своята нова партия.

СДС се съсипа и без него. В другите партии също имаше „велики“ ръководители, които „държаха“ здраво структурите, но се скараха с Лидера и затова си отидоха. През октомври 2001 г. Осман Октай бе изключен от ДПС и от ПГ на ДПС по искане на Доган, който го обвини във финансови злоупотреби, злепоставяне на ДПС в медиите и превишаване на правомощията. Конфликтът Доган – Октай започна половин година преди това и официално бе заради несъгласие с коалиционната политика на ДПС. Октай защищаваше противоположни на Христо Бисеров възгледи – той упрекваше лидера на партията си заради това, че е заложник на „един човек, който дойде отвън“.

Октай бе един от основателите на ДПС, депутат в четири парламента, дълги години бе заместник-председател на партията, добър апаратчик, на практика – втори човек в ДПС след Доган. ДПС не се разцепи след оттеглянето му. ДПС не се разцепи и след като друг силен човек в партията – Касим Дал, подаде оставка от ръководството на ДПС и бе изключен от парламентарната група на партията в началото на 2011 г., след като отправи обвинения към лидера на партията Ахмед Доган: „ДПС е изпаднала в тежък вътрешнопартиен колапс и небивала изолация, а вина за това носи лидерът на партията Ахмед Доган със своето действие и бездействие в последната година. най-тежката последица от поведението му е изчезването на общата „кауза ДПС“, която отстъпи място на личните каузи за бързото материално обогатяване, без съобразяване с когото и каквото и да било“.

А спомняте ли си Румен Петков? Той бе зам.-шеф на БСП, секретар по коалиционната политика и председател на Националния предизборен център на БСП по време на няколко национални избори. Бе и министър на вътрешните работи. Странно или не, Румен Петков и Цветан Цветанов имат изключително много допирни точки в биографиите. Пак като Цветанов, Румен Петков подаде оставка като МВР шеф през 2008-а след серия от скандали. „Логично и достойно“, каза тогава премиерът Станишев, партиен лидер на Петков. Шест години по-късно червеният пленум изключи Румен Петков заедно с Георги Първанов, Евгений Желев, Росица Янакиева, Ивета Станкова-Пенкова и други членове на НС на БСП, които вече бяха направили АБВ. Тогава Петков обясняваше, че отношенията в партията са стигнали до „брутализъм“, АБВ имаше временен успех, а БСП изобщо не умря.

Общото между всички тези хора са войните, които те повеждат с лидера. Общото е, че в подобни конфликти винаги победител е лидерът. Общото е, че тези конфликти винаги са белег за изчерпаност, не личностен, а партиен ендшпил.

А вие видяхте ли Цветанов да е обвинил Борисов за нещо? Не, напротив, Цветанов казва: „Нищо не съм правил, което да не кореспондира с волята на нашия политически лидер“. Та ето какво ще се случи с Цветанов. Нищо, което да засяга татковината. Докато обяснява пред камерите колко голям е Борисов, нищо няма да му се случи и в ГЕРБ – ще запази своята тежест сред структурите, които ще продължи да управлява. Но отношенията му с останалите партийни лидери, които имат реална власт в изпълнителната, законодателната и местната власт, ще се обтегнат. Той няма как да подобри отношенията си с Томислав Дончев и Йорданка Фандъкова, примерно. А сблъсъци пак ще има, защото Цветанов ще прави листите, верните на Цветанов хора по места ще кадруват, а неговите ръчички ще бъдат удряни, когато се опита да прокарва решения в парламента и да дава нареждания в министерствата. Депутатите ще се еманципират. В края на краищата – лишаването на Цветанов от лостовете на реалната власт е пукнатина в ГЕРБ, която ще расте.

ГЕРБ може да загуби евроизборите, но това едва ли ще стане заради асансьора на Цветанов, нито за целия имотен скандал, който пък не се ограничава до една личност, а до един престъпен подход към управлението. ГЕРБ, както и всяка партия паднала от власт, ще си отиде за цялостно творчество, за системна злоупотреба с власт. Както падаха от власт партиите на Бакърджиев, Бисеров и Цонев, Петков, Октай и Дал.

Петьо Цеков