Суши се промуши край стоящия наблизо мъж и започна да го интервюира. Нямаше значение какви въпроси ще задава, важното бе как е облечена. Всъщност, дали беше облечена? Изкуствените й гърди се клатушкаха като палави прасенца, готови всеки момент да изскочат от широкото деколте.

Нямаше значение какви думи излизат от устните й. Важното беше, че те са напомпани и се движеха примамливо и страстно. Важен беше външният й вид.

Както е рекъл народът – по дрехите посрещат, по акъла изпращат. Дрехите никакви ги няма, акълът – също…

Но народът и друго е рекъл: „Ела, вълчо, изяж ме!”.

С такъв тоалет и с такова поведение да се чуди човек пишман журналистката микрофон ли държи в ръката си или нещо друго? И ако са ти слаби ангелите след тежка битка, за която кръв си пролял, за да я спечелиш, как няма кръвта ти да не тръгне надолу и да не сътвориш някоя щуротия.

Тъй слабият ангел на Кобрата го подтикна да целуне Суши. Целувка, превърнала се в по-грешна и от тази на Юда. Целувка по устните на Суши, която е на път да изсуши лиценза на Кубрат.

И ти се опулваш от евентуалните последствия за Пулев, задавайки си въпроса: Америка наистина ли е страната на неограничените възможности?

Да, така е. Там всичко е възможно. Дамите могат да си ходят преспокойно полуголи из улиците, да навлязат в личното ти пространство и когато ги гушнеш, после теб ще те гушнат зад решетките.

Не знам, всъщност, дали в Америка всичко е възможно, но ако такива Сушеници са еталон за журналистки, значи жива да я оплачеш журналистиката. И дано не копираме туй поведение у нас, както сме свикнали всичко, що видим в Щатите, да го крадем и пренасяме в България.

РУМЕН ИЛИЕВ