Бойко Борисов най-накрая узря за истината – партията му ГЕРБ е тежко компрометирана в очите на обществеността. След десетилетие, прекарано почти непрекъснато във властта, най-голямата политическа сила у нас изглежда проядена от скандали и напълно изчерпана откъм хора и идеи. Това подяжда относителното електорално превъзходство, което ГЕРБ поддържаше до момента, и може да й докара изключително неприятна изненада на предстоящите европейски избори. За по-далечното й политическо бъдеще въобще да не говорим.

Борисов изглежда сериозно се е размислил за кризата в партията, станала очевидна покрай имотните скандали, които засегнаха ключови хора от обкръжението му. Несъмнено са му повлияли и последните социологически проучвания, които сочат, че силите на ГЕРБ и БСП са изравнени (в най-добрия за управляващите случай) или дават лека преднина на левицата (в най-лошия). Изводът, до който премиерът е стигнал, е, че трябва да преустрои партията, ако иска да запази позициите си на политическата арена. „Имаме още сила, потенциал, съпротивителна сила на партията. Имаме добри хора. Имаме грамотни хора, много амбициозни. Аз затова казах – изкарвам си мандата, прибирам се в партията, ще дам път на много млади хора”. Така очерта Борисов стратегията си за близкото бъдеще.

Така казано звучи недвусмислено – лидерът на ГЕРБ няма да оглави следващото правителство (ако приемем, че партията му отново го състави). Вместо това Борисов демонстрира, че възнамерява да стегне партията, която очевидно е оставил в ръцете на апаратчиците, докато самият той се вихреше в страната и в чужбина, потънал в блянове за национално и световно величие. Междувременно доста гербери по места са си оплели кошницата и сега, когато сътворените от тях безобразия излизат наяве, ГЕРБ затъва в опустошителни за имиджа й скандали

в най-лошия възможен момент – преди избори. Това видимо вбесява Борисов, който чувства, че е изгубил контрол над собствените си хора, а и защото усеща, че последиците могат да бъдат изключително тежки, а не само да му костват едно или две места в Европейския парламент. В това отношение показателни са сравненията, които прави с Тодор Живков и Симеон Сакскобургготски. „Беше ми любопитно да видя един паднал, 30 и кусур години управлявал човек, да видя как живее и какво му се случва. После имах възможност и царя да му видя възхода, да видя как падна и как накрая един общински съветник не можа да избере в София – в град, в който един милион го посрещнаха на Орлов мост. Затова толкова ме е яд на моите съпартийци – защото аз съм гледал как се сриват”, обясняваше премиерът. Това е, което го тревожи – че разпасалите се негови подчинени могат да превърнат в реалност най-големия му кошмар – от център на политическия живот да го редуцират до маргинална обществена фигура. Затова и гони всички, които биват обвързвани с имотните скандали, и обещава да вкара свежа кръв в партията – „за да не допусна да си отидем като маскари”.

На пръв поглед изглежда сякаш е настъпила значима промяна в мисленето на Борисов. Преди пет години, когато първото му управление приключи с национални протести и улични мелета в София, водачът на ГЕРБ въобще не допускаше някакви особени промени в партията, освен като спекулации за много далечното и неопределено бъдеще. Това пролича в начина, по който реагира на ширещите се слухове, че чуждестранните му покровители от Европейската народна партия (ЕНП) са поискали да отстъпи лидерския пост на „необременения с негативи” Томислав Дончев, а той самият да остане като почетен председател – както Ахмед Доган. „Когато остарея, разбира се, всички тези хора ще си направят конгрес, като му дойде времето – ще си изберат ръководство. И ако считат, че това, което съм направил, е добро, могат да ме оставят почетен председател на партията, ако не… Никой не може да гадае за бъдещето”, обясняваше тогава Борисов.

По това време той показваше искрено задоволство от хората, които беше събрал около себе си: „В ГЕРБ има, за радост, вече много лица, за каквито дори в Реформаторския блок могат само да мечтаят. Вече има прагматици и управленци с много опит”. За пример сочеше Йорданка Фандъкова, Владислав Горанов, Делян Добрев, Цецка Цачева. „Аз съм убеден, че ще дойде ден, когато обирите, кражбите, отвличанията и всичко това, което става на улицата, ще накара хората да преосмислят част от отношението си и към Цветанов”, уверено говореше Борисов. И обобщи: „Всичко това е залог, че в бъдеще ГЕРБ има действително качествени хора, на които партията да се опре”.

Пет години по-късно изглежда разбра, че същите тези хора по-скоро тежат на партията, отколкото да я бутат напред. „Много хора са направили много за ГЕРБ. Един Делян Добрев е изключително умен човек, но не може да е лице, не може да носи доверие. Можем да му ползваме потенциала, можем да му ползваме експертизата. Но не можеш да кажеш: това е ГЕРБ”, даде пример Борисов с бившия министър и депутат. Стигна дотам, че сложи в изпитателен срок своето „обичано дете” Цветан Цветанов до европейските избори.

Само дето забрави себе си. Рибата се вмирисва откъм главата и ГЕРБ не прави изключение. Борисов може и да живее в Банкя, където няма частен асансьор, но той е партийният лидер, подбрал хората, които предпочитат да си имат лични асансьори. Можем да си приказваме надълго и нашироко, че Цветанов е човекът, който е градил и надзиравал партийните структури, но окончателната отговорност пада върху върховния бос на ГЕРБ. Негова е последната дума кой ще бъде кмет, депутат, министър, шеф на КПКОНПИ.

Ако искаше да понесе отговорността, щеше да позволи на съпартийците си да свикат онзи конгрес, за който говореше преди пет години, и да изберат друг човек на негово място. Вместо това Борисов планира да запази пълен контрол върху партията и да изтласка нагоре куп млади хора, които да създадат впечатлението, че нещо в ГЕРБ се променя. Какви ще бъдат избраниците му, не е никак трудно да се предвиди. Само трябва да огледаме евролистата на ГЕРБ, попълнена с покорни и амбициозни кариеристи, повтарящи като папагали оскъдните по своето смислово съдържание опорни точки на партията.

Перестройка в ГЕРБ няма да има. Всичко, което Борисов замисля, са няколко козметични кадрови промени, които да му позволят да запази мястото си на политическата сцена и да спаси това, което привижда като наследство от своя престой във властта през последните десет години. „Направили сме много, ще се гордеем. Десетилетия ще се говори за това, което сме направили. Накрая, като се махнат гадните неща, ще остане това добро, което сме направили”, говори сега Борисов. Мирисът на „гадните неща” обаче няма да се разсее само защото хората, които го разнасят, ще изчезнат от общественото полезрение. А само когато самият Борисов се оттегли от политиката.

Людмил Илиев, „Сега“