Коментар на Кристиян Шкварек

Онзи ден турският президент Ердоган заяви, че страната му няма да спре да упорства да влезе в Европейския съюз. При всички разногласия и въпреки охладнелите отношения със Запада, влизането в ЕС явно остава основна цел за Анкара, докато Брюксел се свени да u откаже веднъж завинаги. Защо е така и какво значи това?

Евроатлантическият свят е изправен пред една сериозна вътрешна заплаха. Името на тази заплаха не е Доналд Тръмп, не е Виктор Орбан, нито Ярослав Качински, нито Матео Салвини. Не са „евроскептиците“, консерваторите или националистите. Тази заплаха се казва Турция.

Не Ердоган. Турция.

Турция е една осемдесетмилионна (с бързо растящо население) бивша империя. Тя е азиатска по своята география, история и идентичност, ислямска по своята вяра и цивилизация. Държава, преплитаща както силен национализъм от една страна, така и традиционен ислямизъм от друга. Използваща успешно дипломатически и военни инструменти за директна намеса в своите съседи, за военни конфликти в Кипър и Сирия, за разширяване на своето влияние посредством спонсориране на ислямска пропаганда и турска етническа идентичност сред малцинствата в съседните страни.

Същевременно обаче тя е членка на НАТО, стратегически партньор на европейските държави и води дългогодишни преговори за присъединяване към ЕС. Това е едно от най-големите постижения на турската геополитическа доктрина, тъй като u дава безпрецедентен достъп до най-близките u съседки. Превръщайки се в техен „натовски патньор“, тя добива по-лесно разузнавателна информация за тях и дори може да използва военното си надмощие, за да узурпира неусетно тяхната отбрана – например като участва в т.нар. „аir policing“. Бидейки втората по численост армия в НАТО, тя може да провежда на Балканите в умален мащаб същата политика, каквато имат САЩ в Западна Европа. Западноевропейците не инвестират много в отбранителни способности, защото американците ги защитават. По същия начин Турция разчита на такова „отпускане“ на балканските си съседки, за да запълва техния отбранителен вакуум.

Ако Турция може да употребява членството си в НАТО, за да реализира своята доктрина за „стратегическа дълбочина“, можем само да си представяме какъв стратегически размах би u предоставило едно членство в Европейския съюз. Ако паднат границите между нас и Турция, това ще развърже ръцете u да използва своята огромна и бързо растяща демография, за да колонизира отвътре редица европейски страни.

За разлика от вътрешната европейска миграция на близки по култура и вяра народи, които лесно се асимилират в новата си родина, турските мигранти в Австрия и Германия успяха не само да запазят идентичността на своите предци, но и да отгледат поколения, които към този момент се доказват като още по-големи турски националисти от своите предци имигранти.

На последните президентски избори в Турция например, Ердоган успя да спечели по-голяма подкрепа като процент сред турците в Германия и Австрия, отколкото в собствената си страна. И то тъкмо сред младите турци, родени и израснали там, които либералите десетилетия наред ни убеждаваха, че ще израснат като интегрирани и модерни европейци.
Турското демографско надмощие следователно е двояко.

От една страна, количествено, защото понастоящем тя наброява осемдесет милиона, а до 2050 година се очаква да станат деветдесет и три милиона. Това ще ги направи най-големият народ в ЕС и единственият с положителен прираст. От друга страна, качествено, защото турските преселници запазват и държат на идентичността си много повече от европейците и това ги превръща в мощно политическо оръжие за Анкара. Всички помним огромните митинги за референдума на Ердоган, които се събираха насред Германия и как през 2017 година той дори си позволи да призове турците там да гласуват против правителството на Меркел.

Това ще ги направи най-големият народ в ЕС и единственият с положителен прираст. От друга страна, качествено, защото турските преселници запазват и държат на идентичността си много повече от европейците и това ги превръща в мощно политическо оръжие за Анкара. Всички помним огромните митинги за референдума на Ердоган, които се събираха насред Германия и как през 2017 година той дори си позволи да призове турците там да гласуват против правителството на Меркел.

Поради изброените причини, на всеки трезво мислещ европеец е ясно, че присъединяването на Турция към ЕС би било неравностойна сделка за нас.

Съвсем до скоро обаче, изричането на такава теза беше заклеймявано от либералите. Здравата логика биваше отричана като националистическа параноя, нетолерантност и комплекс. Те твърдяха, че ЕС няма естествени граници, че е отворен проект и че всяка страна, независимо от нейната култура и вяра, може да бъде част от Европа, ако приеме ценностите на либералната демокрация. Те нарочно полагат усилия да забравят как само допреди три години, когато стана опита за преврат в Турция, либералите все още надпреварваха да подават ръка на ислямската ни съседка, която наричаха „нашият евроатлантически партньор“, да защитават нейното бъдещо приемане в Съюза и да заклеймяват всеки, който изрази тревога от възможността тя например да охранява въздушното ни пространство. „България трябва да надрасне комплеските си спрямо Турция“, ни се казваше поучително тогава. „ПатрЕотите и популистите всяват раздор в евроатлантизма.“ Е, днес същите хора обърнаха палачинката и вече са в паника от авторитарния режим на Ердоган, стискат палци на неговата опозиция в Истанбул и правят същите челни стойки против него, каквито до съвсем скоро правеха в негова подкрепа.

Ние, разбира се, приветстваме чудодейното им проглеждане за истината.

Но много добре знаем, че тяхното зрение и памет са само въпрос на конюнктура. Ако утре на власт в Турция дойдат „демократични“, „реформистки настроени“, „секуларни“ и други близки до тях сили, те за пореден път ще се престорят, че нищо не е било. Това е големият проблем с тяхната визия за Европа – те са слепи за непреходните различия между Европа и Азия, между християнството и исляма. Вместо тази конюнктурност и недомлъвки, ЕС трябва да даде един принципен отговор „не“ на Турция, а Алиансът следва да u посочи вратата.

Либералните елити обаче не са способни на това. За тях Европа няма естествени граници – докато за нас има. Те слагат ЕС пред Европа – ние слагаме Европа пред ЕС. Те искат Европа да бъде „отворена“ – ние искаме да бъде съхранена.