От седмици стотици хиляди чехи демонстрират срещу своя премиер Андрей Бабиш. Освен министър-председател той е и един от най-богатите хора в Чехия. Как е забогатял ли? Още по комунистическо време, като член на Партията, той е бил мениджър на чехословашката държавна външнотърговска фирма „Petrimex“. По негова идея компанията основава друга фирма – „Agrofert“, която по-късно е придобита от съмнителни швейцарски инвеститори. За тях Бабиш казва, че били приятели още от училище. Много скоро обаче той става едноличен собственик на фирмата. После Бабиш придобива медийни компании и навлиза в политиката. А от началото на юни 2019 чешката прокуратура го разследва за данъчна измама, злоупотреба с държавни субсидии и неправомерно изразходване на средства от Кохезионния фонд на ЕС по времето, когато е бил финансов министър и премиер на страната.

Бабиш е олицетворение на начина, по който в Източна и Югоизточна Европа се прави политика. Парите са власт. Който има пари, иска власт. А който има власт, знае отлично, че за да я задържи, му трябват пари. Например за да си купи медии. След промените най-добре и най-бързо го разбраха пременилите се комунисти. Така по неведоми пътища те бързо натрупаха лично богатство с държавни и партийни пари. Новите богаташи бяха старите комунисти, които използваха тези пари, за да останат във властта като нови социалдемократи – както се случи например в Румъния и България.

С помощта на европейските пари

Появилите се след тях партии, определящи се като граждански и консервативни (например „Фидес“ на унгарския премиер Орбан), бързо научиха правилата на играта. Осигурявайки целенасочено на свои доверени хора държавни поръчки, щедро гарнирани с европейски субсидии, те си създадоха свои собствени олигарси.

Най-яркият пример в Унгария е известният като „национален газовик“ Лоринц Месарош. В близкото минало довереникът на Орбан е имал малка фирма за газифициране, а днес – подобно на Бабиш – е вторият най-богат човек в Унгария. И все пак има една съществена разлика между двамата: чешкият олигарх разполага с реална власт, а Месарош знае отлично, че дължи всичко на Орбан. Унгарският премиер не търпи никакви политически амбиции у своите протежета. Медийният магнат Лайош Шимичка го знае много добре. Той дълго време отговаряше за финансите на „Фидес“. Но след като се скара с Орбан, звездата му залезе набързо. Накратко: по тези европейски ширини не олигарсите определят политиката, а политиката определя олигарсите.

Пряко свързани с властта на олигарсите са кохезионните фондове на ЕС. Всъщност, тези пари са замислени от Брюксел като средство в борбата срещу изоставането на по-бедните страни-членки. С тяхна помощ те трябва да догонят в икономическото си развитие по-богатите държави от Общността. Оттук идва и терминът „кохезия“. Едновременно с това, този вид финансиране би трябвало да насърчава и демокрацията, пазарната икономика и правовата държавност. Поне така е на книга.

В страните от Югоизточна Европа обаче бързо установиха, че значителна част от тези средства, които често се харчат за инфраструктурни проекти, в крайна сметка отиват у големи западноевропейски компании, които притежават нужните ноухау, конкурентоспособност и капацитет да печелят съответните обществени поръчки. Тоест една част от това финансиране се връща обратно в Западна Европа.

Оказва се, че раждането на олигарсите в Централна и Източна Европа се дължи отчасти и на опитите въпросните европари да останат изцяло в страните, за които са предвидени. В Унгария, например, съвсем умишлено правителството си създаде политически лоялни, крупни бизнесмени, които печелят подозрително често големи държавни поръчки. Премиерът Орбан определя това като „неомеркантилизъм“ (фазата, в която в Европа се създаваха национални индустрии с помощта на протекционистки митнически бариери). Ако искате, наречете го и „патриотична корупция“.

Нека спрем дъжда от европейски пари!

Лично аз не вярвам, че в дългосрочен план умуването как да се задържат тези пари в източноевропейските страни ще доведе до създаването на конкурентоспособна икономика. ЕС пък изглежда вече е решил, че идеята за конвергенция в сферата на ценностите просто не функционира: в следващия бюджет ще бъдат подпомагани не най-бедните, а политически коректните – например по въпроса за приема на бежанци.

Нека спрем целия дъжд от европейски пари! Защото той прави Брюксел да изглежда по-важен, отколкото е всъщност. Освен това в много страни-членки въпросното финансиране изкривява икономическите и политическите процеси. Ние, източноевропейците, вече догонваме Запада – включително благодарение на европейските пари. Но е дошло времето да се откажем от този механизъм. И да развием предприемаческа култура, която ще цени иновациите и смелостта, а не жаждата за власт и политическата лоялност.

Текстът на Борис Калноки е публикуван в „Дойче веле“.