Може ли да се каже, че премиерът Бойко Борисов е балкански лидер? „Може да се каже, че е балкански“, ми отговори високопоставен български дипломат.

Скандалът, който внезапно се разрази със Сърбия заради негово изказване на 5 юли в Познан на среща от т.нар. Берлински процес, показа, че тънкостите на дипломацията му убягват. Без да се замисли, той бръкна в косовската рана на сърбите, които чрез своя външен министър Ивица Дачич веднага му се нахвърлиха. Два дни по-късно той прегръщаше в Сараево на срещата от ПСЮИЕ (Процеса на сътрудничество в Югоизточна Европа) сръбския премиер Ана Бърнабич, която видимо не схващаше неговите мъжки ласки въпреки уверенията му: „Аз съм най-добронамереният човек“. В какъв конфуз се е вкарал личеше от извинителния му тон и неподредените му изречения. Стана обратното на официалната позиция на Министерството на външните работи, което предния ден настояваше Дачич да се извини за невъздържаните думи срещу българския премиер в стил „Ти, Бойко“. Вместо да изчака извинения, Борисов побърза да се оправдае, сякаш бе гузен. После усети, че олеква, и зае героична поза пред български журналисти: „Искам Дачич да ми се извини. Докато не каже „Извинявай, Бойко“ … Толкова ли е трудно?“

Жалко бе да се наблюдава как политик с претенцията за регионален лидер се отбранява от държава, която би трябвало да го гледа с благодарност, защото като по-старши в Европа й помага да излезе от изолацията.

Откъде дойде заблудата,

че Борисов стърчи с една глава над другите като балкански авторитет?

Всичко започна преди година и половина. Дотогава България следваше традиционната си политика да поддържа добри отношения с всички съседи, без да се забърква в спорове, за които има поуки от миналото. Даже с македонците, които несъмнено я дразнеха, предпочиташе да се държи хладно, защото за вразумяването им по исторически въпроси водеща роля играеха гърците. Но наближаваше българското председателство на Съвета на ЕС и в навечерието му все още не бе измислена неговата водеща тема. Специално назначената за целта министърка Лиляна Павлова избра за приоритети „трите К“ – консенсус, конкурентоспособност и кохезия, но това звучеше толкова брюкселски, че нямаше кого да впечатли. Малко преди началото дойде просветлението: българското председателство ще бъде балканско! Така му бе придадено наднационално измерение, което се цени в Европа.

Но на Балканите четири държави – България, Румъния, Хърватия и Гърция – са членки на Евросъюза, като старшинство има Гърция. С какво да се отличи България, без да засегне другите? Отговорът бе – като се предложи за водач към ЕС на балканските държави, които още не са приети. Турция отпадаше по две причини: първо, поради неевропейското поведение на президента Реджеп Ердоган; второ, поради смехорията България да води за ръка Турция където и да е. Оставаха младите държави от Западните Балкани (бивша Югославия) плюс Албания. Спрямо тях България не изглеждаше нито малка, нито маловажна. Освен това те нямаха причини да й откажат, защото само тя се сети за тях, след като темата за разширяването на ЕС отдавна бе загубила актуалност. Тук Борисов видя своя шанс да израсне над националния си ръст и

да стане Бойко Балкански

От срещата на високо равнище в София „ЕС – Западни Балкани“ през май 2018 г. той не е спирал да се представя за говорител на региона и да напомня колко успешно е било българското председателство на Съвета на ЕС, което като всяко друго ротационно председателство мина и замина. След него дойдоха Австрия, Румъния и Финландия, които трябваше да продължат темата, но нищо подобно не се случи. Така той си остана без конкуренция в ЕС и намери специфичния си европейски образ. Това му дава по-голямо самочувствие в Европейския съвет, където седи редом до лидерите на големи и влиятелни държави. Изтиканият накрая на масата езиково неподготвен Борисов, който напразно чака снизхождение за държавата си да бъде приета в Шенгенската зона и в еврозоната, се сдоби със собствен „ресор“, по който да говори компетентно.

Не е сигурно доколко другите лидери са му делегирали права на медиатор между ЕС и Западните Балкани, но колко е компетентен за такава роля пролича от изказването му в Познан. Запитан на пресконференция за номинирането на испанския външен министър Жозеп Борел за върховен представител на ЕС по външната политика, въпреки че неговата страна не признава Косово, Борисов направи следния коментар: “Когато се заеме такъв важен пост, последното, което трябва да правиш, е да защитаваш националния си интерес, а трябва да защитаваш интереса на целия съюз. Ако Борел бъде избран, това не значи, че мнението на Испания ще бъде меродавно за другите държави, които сме признали Косово”. Привидно нямаше нищо обидно за Сърбия, че да скача като ужилена. Но

в дипломацията голямо значение имат полутоновете

По принцип Борисов е прав, че европейските представители изразяват общата политика на съюза, а не националната позиция на държавите, от които идват. Но тук има една подробност. Тъй като пет държави в ЕС (Испания, Румъния, Гърция, Кипър и Словакия) не признават Косово за самостоятелна държава поради страх от лош пример за сепаратизъм, Европейският съюз няма единна позиция, а се придържа към неутралитет. Външната министърка Екатерина Захариева се притече на помощ на Борисов, като заяви, че само държави признават новите държави, а не съюзът, но белята бе сторена. Борисов загуби доверието на Белград, че разбира проблемите му. Косовският премиер Рамуш Харадинай му направи лоша услуга, като го похвали и благодари за думите му. Оттук нататък никой не можеше да убеди сърбите, че стъпките в градината им не са от Борисов.

Сръбският президент Александър Вучич, когото Борисов държеше здраво подръка на срещата в София преди година, докато тикаше по гърба косовския президент Хашим Тачи да се ръкува с него пред камерите, опита да потуши огъня, но обърка тубите и вместо вода сипа бензин. Като каза, че това е „малко недоразумение“, незнайно защо вметна, че в Сърбия живее българско малцинство, което „не бива да страда заради такива разногласия“. Нерде Испания, нерде Западните покрайнини. Ще излезе, че Сърбия третира етническите българи като заложници, за да изнудва България.

Вижда се, че малките камъчета преобръщат каруци на Балканите. Борисов предпочете

да определи „недоразумението“ като „камъче в обувката“,

но направи втора грешка с обяснението си, че докато не бъде извадено, европейската интеграция ще буксува. На конгреса на ГЕРБ миналата неделя той каза в коридора: „Но колкото и да е болезнено, там (в Сърбия – б.а.) трябва да се вземе окончателно решение. (…) Това е като камъчето в обувката – не го ли извадим, не мине ли, в региона колкото и да си говорим за инфраструктура, дигитална свързаност – няма как”.

Пак беше прав и пак сгреши, защото го каза. Истина е, че принципът в ЕС е да не се приемат държави, които не са уредили проблемите помежду си. Смисълът е да не инжектират споровете си в съюза и да не ги превръщат в общи за всички държави. Този принцип, известен като Пакт за стабилност, дойде по инициатива през 1993 г. от тогавашния френски премиер Едуар Баладюр. Той застави Унгария и Румъния да подпишат договор за добросъседство, с който да се откажат от взаимни териториални претенции. Така си отвориха пътя за кандидатстване в ЕС. Оттогава е правен само един компромис за приемане на държава с неуреден териториален спор.Това бе Кипър през 2004 г., но в последвалите преговори с Турция бе поставено условието тя първо да уреди въпроса за Северен Кипър, с което Анкара получи безсрочна перспектива да тича на едно място към ЕС.

Проблемът на Борисов е, че което е позволено на Юпитер, не е позволено на бика. Тази латинска сентенция трябва да му отвори очите да не се мисли за по-важен, отколкото е. Или с други думи, да не се големее като балкански лидер, защото не е.

Светослав Терзиев