Напоследък се чудех каква е тази мания по високите сгради в София. Протестите са много, защитници – също се намират. Но тази гледка ми даде отговор на въпроса. Тази снимка демонстрира как бива заграбвана гледката/пейзажът към Витоша, която би трябвало да принадлежи на всички граждани и гости на нашия град. Изгледът е от бул. Витоша непосредствено до подлеза на НДК – едно от най-посещаваните и натоварени с хора места в града.

На снимката можете да видите чудесно три отчетливо видими периода в строителството на нашата столица София. Можете да обърнете внимание и на височината на дърветата, които като цяло стигат до нивото на кооперацията от преди 1944 г. Т.е. тя добре/адекватно/балансирано се вписва в заобикалящата я среда. Етажите са 6  (включително първият етаж магазини). Предполагам, че височината не надвишава 20 м. Сградата се вписва и в далечния контур на Витоша, който е определящ за целия изглед на града ни – неговата запазена марка. Оставя погледът да се рее на километри в далечината без да бъде притесняван. Разбира се, това очевидно е резултат от  адекватното планиране, включително и „планът Мусман“, приет през 1938 г. В Плана се обръща специално внимание на контурите на сградите и града като цяло – нещо което изцяло липсва в по-късните устройствени планове на София. Цитирам: „Високи постройки с десет и повече етажи се отхвърлят по хигиенични и социални съображения“ (ИЗГРАЖДАНЕ БЪДЕЩА ГОЛЕМА СОФИЯ И КАКВО ПРЕДВИЖДА ПЛАНЪТ МУСМАН, стр.29). (10 етажа означава максимална кота било 30 метра!, бел. авт.) И още: „Особено грижливо трябваше да бъде изследвано застрояването на планинския хребет Лозенец …… Тук големи височини на сградите са нежелателни.“ (стр.31)

След 1944 г.  постепенно погледът върху града губи своята „триизмерност„, (кубатура – височина, дължина, ширина), а все повече се разглежда като двуизмерни петна за застрояване (дължина и ширина – квадратура). Сградите преди 1944 г. са смятани в кубатури, а тези след това, че и до днес – в квадратури (все едно не е важно на каква височина ще бъде таванът на жилището).

Втората сграда от нашата снимка е така известното „ПРОНО“/Административна сграда на НДК, построена през 1981 г. Там се помещават централите на партия ГЕРБ и студията на БТВ. Височината е над 60 м. Нейният контур вече с малко закрива Витоша. Т.е. демонстрира пълзяща деградация на цялостната визия за града, жаждата за мегаломански проекти, леене на бетон, взимане на някой лев под масата, за да се издаде разрешение за строеж на парче или изпълнение на партийната директива за „спешното“ построяване на НДК и т.н.  Би трябвало да се запитаме – какво е пречело на архитектите, а и на тези, които са поръчвали сградата, да я проектират малко по-ниска. Вероятно нищо, освен може би тяхната безкрайна амбиция да покажат, че са „по-велики“ от природата, че не Витоша, а построеното от партията вече ще доминира, че природата няма вече да има особено значение за българина, а „заводът за култура„. Такава вероятно е била концепцията на НДК, от която и до днес сградата трудно може да се измъкне (цялото пространство стои като „пришито/трансплантирано“ на фона на заобикалящите го по-стари сгради) – ще създава нова култура, за хора, откъснати от тяхната среда, набутани в панелни кутийки, които да се управляват по-лесно, отколкото тези, чиито поглед по-често би стигал до планината, символ на свобода и непреходност. Приблизително по това време са издигнати и други високи сгради като тези на КНСБ, х-л Родина, някои високи блокове в южните квартали на града, серия сгради в Зона Б-5, Б-18 и кв. Сердика. Режимът от преди 89-та също има амбиция за непреходност, но не минава много време и сам се срутва под своята тежест.

Социалистическата „гордост“ на София – построени високи между 51 и 66 м. блокове в район „Възраждане“ (кв. Сердика, Зона Б-5 и Б-18), накъсващи изгледа към Стара планина (поглед от кръстовището на бул. Цар Борис III и Ив. Гешов).

Идва посттоталитарната епоха. Тя уж е „различна„, но в крайна сметка волно или неволно започва да надгражда много от концепциите от преди 1989 г. Все пак много от служителите/кадрите, останали от предишната епоха, успели да се задържат в бурните години след 10-ти ноември, продължават да битуват и като  работещи вече на частно архитекти или като заемащи длъжности в администрацията. Тези хора често са били сред най-запалените, предани и ревностни защитници на предишния режим, често пъти на почти насилственото отчуждаване и отнемане на частната собственост в рамките на града, докато тоталитарната държава е в разцвет и получават заплати и привилегии от нея. След това много бързо се превръщат в големи „демократи“ и защитници на частната собственост, щом започват да получават пари от друго място.

Това време на тотална безпринципност и тежка деградация на общността и общностното разбиране, ражда третата сграда, която вече е висока 112 метра, чиито собственици и ползватели ще имат гледката към Витоша за себе си, изтръгната от погледа на тези дребните мравки, които ходят пеша, карат колело, кола, движат се с трамваите, но са мънички и незначителни на фона на тоновете бетон и пластмаса, които се изливат и естествено на фона на „инвестициите„. Тези „инвестиции“ често пъти влизат само в нечий джоб или се крият в офшорни сметки, или пък са свързани с бизнес, оцветен в тъмните сенки на сивото. Те практически нито създават устойчива заетост, нито плащат докрай разходите, които предизвикват за обществото по време на строителство и експлоатация (разрушават пътната инфраструктура, предизвикват шум и замърсяване, а често при природен катаклизъм или фалит на строителя, държавата/общината наливат пари за почистване на останките им).

От друга страна е важно да си припомним какво бе (по)казано на организираното от Столична община и Френския институт обществен форум „София зелен град”, който се проведе на 29 и 30 май 2017 г.  От там може да си припомним презентацията за градоустройството от Париж. От нея стана ясно, че френската столица не прави КОМПРОМИСИ С ГРАДОУСТРОЙСТВОТО. Затова и градът е от години №1 туристическа дестинация в света. Цялата френска столица е с определени параметри на застрояване, като значителна част от центъра днес е с максимална височина 20 метра – странно съвпада с представената на снимката по-горе в София от преди 1944 г. и с планираното от арх. Мусман. Този подход гарантира устойчивост, предвидимост, баланс на градската среда. Мястото на сградите с максимална височина над 50 (!) метра е изнесено само в ограничена малка зона в периферията на града. (Пейзажът струва скъпо и е обща ценност.)

Извадка от градоустройствения план на Париж.

А ето как изглежда София – един абсолютен хаос на лични интереси, неподчинени на единно градоустройство, изграждащо общност. Терените в розов цвят са зони Смесено-многофункционални „СМФ“ и за Обществено обслужване „ОО“, където са разположени приетите в последните 10 години небостъргачи в София, включително този на НИКМИ зад НДК.

Така осъществената кражба на гледката е дори по-грозна и отблъскваща от идеята за застрояване на планината, което се лансира от всеизвестния собственик на „Витоша ски“ Георгиус Георгиу да речем и продължава да виси като демоклеев меч над витошките простори. Защото голяма част от хората в София, рядко или почти никога не ходят на планина, но дори далечният й контур вероятно им вдъхва капчица оптимизъм, спокойствие, носи духа на мястото във времето. Планината е този репер, който са виждали и най-древните жители на това място, останките от чиито къщи са открити в района на дн. кв. Слатина от преди 8000 години. Този силует се е виждал и от местните тракийски племена, след това със стъпването на римските армии, а после и на българската държава. Сега от този силует започват да липсват парчета (затулени с високи сгради). Парчета като от недовършен пъзел. Тези парчета показват колко дезинтегриран и разпокъсан е градът ни и заплашват да задълбочат това сегрегиране.

Този подход не само е грешен, но изцяло противоречи на демокрацията, защото планината, включително нейният образ принадлежи на всички. Той не може и не бива да става собственост на определени хора, които днес могат да извадят купчина пари, но които не мислят изобщо за своите съграждани (съграждани звучи като съграждане на нещо общо, заедно, а не заграбване). Бих казал дори, че хората, които строят и които разрешават строителството на тези обекти именно в София, трябва да бъдат наричани РАЗ-ГРАЖДАНИ/РАЗГРАЖДАЩИ, защото те разграждат чувството за общност не само на хората помежду им, но и на хората и планината. Планината, която ни носи сигурност, стабилност, но и свежест, чист въздух, прохлада, свободен дух …..

Веселин Кирев, граждански активист