„Царят и пъдарят си изиграха ролите… Дойде ред на шута!“ Този коментар прочетох във „Фейсбук“ след заплахата на Слави Трифонов, че готви „нов политически проект“. И няма да крия, че съм изцяло съгласен с автора му.

Всъщност Трифонов си беше шут още от студентското предаване „Ку-ку“. В началото мнозина го харесваха (предаването, а не само Слави) – млади нахъсани „демократи“, които не цепеха басма на никого. Дойде обаче есента на 1996 г. И Трифонов прозря, че от едно политическо шоу могат да се правят и пари.

Виденов не беше свален от СДС, а още по-малко от Костов, който по-скоро тичаше след събитията, отколкото да ги ръководи. Ръководеха ги „Мултигруп“, Доган и „Овергаз“, които бяха влезли в остър конфликт със социалистическото правителство. Но им трябваше и медиен шут, за да им осигури и „масовата подкрепа“. Естествено, срещу добра плата…

После обаче далаверата между Командира и същинските „анти-Виденов“ превратаджии нещо се развали. И перспективата Слави да води и придворно „командирско“ шоу се разсъхна. Но не и вече здравата спойка със спомоществователите му – олигарси.

И така, през 2001 г. отново изгря звездата на шута. Защото, ако някой седне да ме убеждава, че между идването на Симеон, доведен от същите тези олигарси, и цаняването на Трифонов в една от най-гледаните телевизии, няма ама никаква връзка, трудно ще му повярвам.

Първоначално шутът стриктно спазваше уговорките с американския собственик – чисто развлекателно шоу с много леки политически закачки и много яко заиграване със силните на деня. Нарасналата гледаемост на предаването обаче явно му завъртя главата до степен да си мисли, че едва ли не вече е станал един от тях.

След като през 2005 г. се оказа, че и царят си е „изиграл ролята“, на политическия небосклон заблестя звездата на „Пъдаря“. Шутът моментално забрави мераците си да става зет на Неговото величество и се лепна за „новия силен“.

Ставаше обаче и все по-нагъл. Аз не знам колко време е прекарвал в кметския кабинет и дали умишлено е губел на карти, за да получи правото на строеж върху зелената площ пред Японския хотел.

Знам обаче, че в навечерието на изборите от 2009 г. си поискал от Борисов и 50% от ГЕРБ, както и правото да номинира половината от бъдещите министри. И когато категорично бил отсвирен, в душата шутовска се затаила жаждата за отмъщение.  Неговите сценаристи го подлъгаха, че моментът е дошъл през 2016 г., при поредните предсрочни парламентарни избори. И че най-подходящото „оръжие“ е провеждането, успоредно с тях, на един референдум с поне два доста безсмислени въпроса.

Въвеждане на мажоритарна избирателна система в два тура? Ами от големите европейски държави такава действа във Франция. Само че, ако погледнете резултатите, сред 577-те депутати няма нито едно име на „независим кандидат, избран от народа“. Обратно, всички те са „групирани“ в съответните „политически семейства“. И „мажоритарността“ се оказва едно безсмислено украшение, или, иначе казано, поредният демократичен „кьорфишек“. Пък бил той и в два тура…

„Задължително гласуване“? Че уж го има в съседна Гърция. Не съм чул обаче някой от 45-те процента негласували да е бил санкциониран по какъвто и да е начин. Още повече че и неучастието в изборите фактически също е вид гласуване (сиреч „не харесвам нито една партия“)…

И остана третият въпрос – за партийната субсидия от един лев. От една страна, допускам, че именно той е предизвикал масовия ентусиазъм на участниците в референдума. От друга страна, при него Трифонов се оказа майсторски прецакан от Борисов. При това – без никакъв референдум…

Преди това да се случи обаче, нервите на Шута не издържаха. И в края на януари 2017 г. той си позволи да отправи един безумен ултиматум към цялата „политическа клика, с различните си представители, заедно със слугинските им медии“, които „в хор пееха, че това е мой политически проект“ (думите са негови). Пък то не било…

И ето какво още рече той тогава:

„Първо. Давам на новия парламент две седмици от свикването му да започне конкретна работа по приемането на решенията на народа от референдума. Ако за две седмици вие не започнете работа по този въпрос, в началото на третата седмица аз ще дойда пред сградата на Народното събрание, за да си потърся гражданските права.

Второ. Ако постъпите правилно и в този двуседмичен срок започнете работа по промяната на законите, съобразно решенията на референдума, след това ви давам два месеца да приемете новите закони. Два месеца е достатъчно време да прецизирате и приемете конкретните законодателни решения.

След приемането на тези закони новото Народно събрание е длъжно да се разпусне, за да може народът да избере своите представители така, както пожела.“

Е, нищо от бляновете му шутовски не се сбъдна. И така се стигна до декларацията му от 31 юли тази година, че понеже бил „последователен“ и „никога не се отказвал по средата на пътя“, все пак решил да създаде (цитирам) „политически проект, който ще се казва „Няма такава държава“, чрез който по законен начин всички решения на референдума ще бъдат превърнати в закон“.

Тази шутовска „последователност“ повече ми прилича на любимата циганска игра „тука има, тука нема“. Но какво пък, демокрация сме все пак. В която всеки има правото, когато се почувства „несвободен“, както Трифонов в телевизията, подслонила го за цели 19 години, да избере „обратното на несвободен“ и да я напусне. За да си останел „свободен шут“…

Аз пък ще се възползвам от правото си да завърша с един виц. Та попитали радио Ереван има ли държава, в която Слави да може да направи партия. И радиото отговорило „Няма такава държава!“.

Драгомир Драганов, „Ретро“