„Не се чувствам свободен след вота да си търся друга работа”. Така с присъщата си арогантна самоувереност финансовият министър Владислав Горанов коментира заканите на БСП и ДПС да свалят правителството заради провалената екополитика. Забележителна самоувереност, при условие че управляващата коалиция разполага с едва 115 депутати. Вероятно защото е ясно, че парламентарната подкрепа за кабинета “Борисов 3” не се ограничава само до ГЕРБ и “Обединени патриоти”.

За цялото си съществуване партията на Борисов така и не сформира парламентарното мнозинство със собствени сили. Дори през 2009 г., когато герберският вожд беше в зенита на своята популярност, на него му се налагаше да търси политически съюзник, за да си подсигури контрола върху законодателното събрание. “Атака” на Волен Сидеров беше първият му партньор. Второто правителство на Борисов разчиташе на подкрепата на Реформаторския блок и на Патриотичния фронт. А сега се ползва от услугите на „Обединени патриоти” (официално), „Воля” и ДПС (неофициално).

На това политолозите му викат „плаващи мнозинства”. Всъщност става въпрос за поредица от формални и неформални съглашения, благодарение на които електорално слабеещата формация на Борисов се удържа на политическия и държавен връх. И досега го прави успешно – ГЕРБ се принуждава да пусне властта, само когато страната бива разтърсена от протести (както се случи през 2013 г.) или партията претърпи тежко изборно поражение (каквото я застигна на президентския вот през 2016 г.).

Но сега ситуацията е друга. Да, водната криза разбуни духовете, а гражданите навсякъде роптаят срещу замърсения въздух и скандалите с криминален оттенък около вноса на боклук. Това недоволство обаче се оказва недостатъчно, за да провокира масови протести. А резултатите от миналогодишните избори – европейски и местни, дават достатъчно увереност на управляващите, за да повтарят често, че ще изкарат мандата си докрай.

Това оставя парламента като единствения фронт, на който правителството изглежда уязвимо, след като „Атака” напусна със скандал „Обединени патриоти” в края на 2019 г. и управляващото мнозинство падна под критичния праг от 121 депутати. Но така и не стана ясно дали хората на Сидеров минават в опозиция. Разбра се само, че ще гласуват според моментния си интерес. А ако интересът им е да падне кабинетът? И същото поискат заедно БСП, ДПС и „Воля”? Ами, тогава Борисов си отива!

Такъв сценарий обаче изглежда толкова невероятен, че самодоволството на Владислав Горанов започва да изглежда съвсем разбираемо. Хубаво, БСП и ДПС ще гласуват заедно на вота на недоверие, както се разбраха. Кой обаче може и за миг да помисли, че на „Воля” и „Атака” може да се разчита да бутнат правителството?

Още като влезе в парламента, лидерът на „Воля” Веселин Марешки показа, че има твърде повратливо разбиране за понятието „опозиция”.

През май 2017 г. хората му подкрепиха кабинета „Борисов 3” при гласуването му в Народното събрание. Самият Марешки обаче гласува „против” – не му допадна, че бяха отредени вицепремиерски постове на лидерите на „Обединени патриоти” Валери Симеонов и Красимир Каракачанов, с които се конкурира за националистическия електорат. Такава е опозиционността на Марешки – харесва си правителството, само присъствието на патриотите му го разваля.

Неговата двойственост се проявява непрестанно през последните 3 години. За това време имаше 3 вота на недоверие – заради здравеопазването, националната сигурност и борбата с корупцията. Всеки път „Воля” гласуваше „за” оставането на Борисов във властта. Стигна се и до комични сценки: докато течеше парламентарният дебат по втория вот на недоверие през юни 2018 г., Марешки отиде лично да запълва улични дупки! „Лошите пътища също са заплаха за сигурността на гражданите”, обясниха от партията му. А лидерът й обещаваше, че когато се добере до властта, „ще се докажем във всички сфери от живота на България”.

Да ви напомня това говорене на някой друг?

На Волен Сидеров, разбира се. Години наред атакистите залъгваха своите избиратели, че фантасмагоричната им партийна програма (прословутият план „Сидеров”) ще стане реалност, когато поемат кормилото на държавата. Това така и не се случи, а междувременно „Атака” сменяше политическите си партньори по-бързо от носни кърпички – първо беше с ГЕРБ, после застана зад кабинета „Орешарски”, после отново се присламчи до ГЕРБ. Не изглежда атакистите да са добили куража да станат истинска опозиция, след като напуснаха „Обединени патриоти” – дори не посмяха да отидат на обявените от БСП консултации по вота на недоверие. И да не забравяме, че Сидеров продължава да има собствен министър – шефът на икономическото ведомство Емил Караниколов, когото очевидно няма намерение да оттегли, независимо от разприте с довчерашните си партньори. При това положение, да гласува недоверие на кабинета е все едно да обяви, че няма доверие в себе си.

Така погледнато, няма причина да очакваме, че „златните пръсти” на депутатите от „Воля” и „Атака” ще натиснат бутона „за”, когато се стигне до гласуването на вота на недоверие. От БСП са наясно, че се върви към пореден провал и вече се опитват да превърнат вота в пропагандна акция, зад която да съберат всички антиправителствени политически сили. Затова предприеха необичайния ход да включат в разговорите по вота дори извънпарламентарни формации като дясната „Демократична България” и левите АБВ и „Движение 21”. Така вотът на недоверие може да стане нещо повече от една парламентарна процедура, съпроводена от няколко часа дрязги в пленарната зала, вярват социалистите.

Но извън пропагандния ефект подобни политически маневри нямат друга стойност.

Всичко се решава с гласуването в парламента, а тогава решаващата дума имат „златните пръсти”, които подпират от всички страни Борисовия трон. Включително и ДПС – ако по някакво стечение на обстоятелствата „Воля” и „Атака” бяха настроени срещу правителството, хората на Ахмед Доган въобще нямаше и да помислят да подкрепят вота. Нали вождът им, осъзнал, че е изпаднал в политическа безтегловност, обяви в края на 2019 г.: „към днешна дата в политическия спектър на България няма нито желание, нито готовност за предсрочни парламентарни избори. Всяка политическа сила се надява за нормално приключване мандата на управляващото мнозинство”. По всичко личи, че така и ще бъде.

Людмил Илиев