България запази 111-о място по свобода на словото в ежегодния доклад на „Репортери без граници“, което ни класира непосредствено сред Мали и Гвинея, Мозамбик и Ангола. Заковани здраво за дъното, българските медии се „радват“ на нисък обществен рейтинг, а под одобрителния поглед на електората българските журналисти са наричани „мисирки“ от министър-председателя. След нахлуването на блогъри и влогъри, след като всеки способен да инсталира безплатен сайт с WordPress или Drupal се нарече обществен журналист, традиционните български медии съвсем залязоха. Те, които никога не са били пазарен субект, изгубиха всяка битка и надежда за оцеляване в страна, в която всеки смята, че може да се информира безплатно. В огромна степен медиите сами са виновни за окаяното си положение – с мотива „да оцелеем“ и вместо да вдигат нивото като верифицират новините, те се сляха с медиите, които лекуват вируси с амулети.

Всъщност, последните криминални хроники показаха нагледно, че българският журналист и добър и интересен единствено когато е убит или поне бит с метални пръти.

Смъртта на познатата журналистика доведе до изключително разнообразие на източниците на информация, което е прекрасно. Но това от друга страна отвори широки пробойни в истината – до такава степен, че целият свят изпадна в дебат за т.нар. фалшиви новини. Миналата седмица едни сериозни издания обявиха северокорейския лидер Ким Чен Ун за мъртъв, а други сериозни издания казваха, че е жив, което означава, че половината лъжат, а хората са тотално объркани. Има и обратния пример – сега едни издания лансират учени, според които социалната изолация и ваксинацията е единственото правилно нещо в борбата с Covid-19, щото така казва СЗО, а други медии – показват само учени, които казват, че при липса на ваксина нищо друго не може да помогне освен търсенето на стаден, колективен имунитет. Тук никой не лъже, но резултататът е същият – медиите пак объркват хората

Ако става дума само за преживяване на критичен момент – медиите и у нас, и в чужбина, биха се справили. Биха се дигитализирали, това става пред очите ни. Но лошите новини за истинската журналистика не стихнаха със загубата на обществено доверие и с развитието на интернет. Журналистиката бе подложена на системен тормоз от властта и трябваше да дойде и извънредното положение заради Covid-19, за да бъде тя бита по цяла Европа.

От началото на здравната криза на Covid-19 много държави-членки на ЕС и кандидатки наложиха извънредни мерки, някои от които засегнаха директно свободата на печата или просто затегнаха контрола върху потока на информация.

Базираният във Виена Международен институт за пресата, който действа и като консултативна организация към ООН, отбеляза няколко притеснителни тенденции – прекомерно регулиране на информацията, ограничения на достъпа до информация, словесни и физически атаки, които застрашават безопасността на журналистите, включително заплаха за личния им живот. Най-тежките нарушения бяха извършени в Унгария, Сърбия и Турция, където свободата на медиите вече беше нарушена. Докладвани обаче бяха нарушения в много други страни, като България, Румъния, Италия, Словения, Испания, Хърватия, Германия, Албания и Босна и Херцеговина.

В България правителството използва закона за извънредното положение, за да се опита на 20 март да измени чл.326, ал.1 от Наказателния кодекс и да въведе затвор за разпространение на това, което смята за „фалшиви новини“ – до три години затвор или до 5000 евро. Спомняте си, президентът Румен Радев наложи вето върху закона за извънредното положение, депутатите се съгласиха с него и така заплахата уж отпадна. Но пък още на 19 април ВМРО внесе друг проектозакон (ЗИД на ЗРТ), който, ако бъде приет, ще даде на властите повече права да спират медии, които разпространяват „дезинформация в интернет среда“. Цялата тази атака няма нищо общо с здравната криза, т.е. тя ще действа далеч след ограниченията. Важно е да се отбележи, че никъде няма определение що е то фалшива новина или дезинформация. Всеки може да си го тълкува както пожелае и първа от това положение се възползва прокуратурата, която вече преследва критично настроени хора с обвинения за всяване на паника с разпростренение на невярна информация.

На 30 март унгарският парламент прие безсрочен закон за извънредното положение и прехвърли нови правомощия към премиера Виктор Орбан. Унгарският закон криминализира разпространението на „невярна“ или „изкривена“ информация, която подкопава борбата на властите срещу Covid-19 с глоби и до пет години затвор. Законът беше остро критикуван като стъпка към пълен контрол на информацията и по-нататъшно потискане на свободата на пресата в страната.

На 16 март президентът на Румъния подписа закона за извънредно положение, в който наред с други мерки позволява на властите да премахват информации или да затварят уебсайтове, които разпространяват „фалшиви новини“ за вируса, и то без възможност за обжалване.

В Испания медиите се вдигнаха на бунт след като правителствените пресконференции журналистите бяха принудени да дават предварително написани въпроси, само част от които бяха одобрявани от пресцентъра на кабинета. След като няколкостотин журналисти и няколко от водещите вестници в страната протестираха, кабинетът позволи на журналистите да комуникират на живо и без посредници.

Германското правителство получи разрешение да събира данни от анонимни локации с цел да следи по-добре разпространението на коронавирус – това предизвика загриженост сред всички групи за защита правата на гражданите.

Някъде журналистите просто ядат бой

На 23 март журналист и фоторепортер, работещи за италианския регионален вестник „Il Tirreno“, бяха бити с метални пръти, докато правеха репортаж за живота в условия на карантина. На 25 март фоторепортер на „La Stampa“ беше обграден от тълпа и обиждан, докато отразяваше протест срещу ограниченията на пазар в Торино. Журналистът на „La Repubblica“ Салво Палазоло се сблъсква с постоянни заплахи, след като на 8 април написа статия за това как мафията използва вируса, за да увеличи влиянието си в определени райони на Палермо.

Хърватската журналистка Живана Кусак Живкович от портала „Далматински“ бе нападната и ранена от група вярващи, докато съобщаваше за великденска литургия. Словенският разследващ журналист Блаж Грага е атакуван от правителството и проправителствените телевизии заради позицията си по ограниченията.

На 20 март турските журналисти Мустафа Ахмет Октай и Ерен Саркакая от вестниците „Халк“ и „Пусла“ бяха задържани във връзка с информация за разпространението на Covid-19. На 25 март журналистът Тугай Хан беше обвинен в „създаване на страх и паника в обществото“, като отразява новините за коронавируса. На 31 март кюрдският журналист, писател и активист Нурчан Байсал бе задържан, за да даде показания защо е споделил информация за разпространението на болестта в писма до свой познат-затворник. На 31 март Октай Кандемир, местен журналист за „Ван Хабердар“, също трябваше да обяснява дописките си в полицията. На 3 април Хакан Айгун, турски журналист-ветеран, който преди това ръководеше антиердоганския телевизионен канал Халк TV, беше арестуван за „разпалване на омраза“, тъй като омаловажил кампанията на президента Ердоган за събиране на пари за жертвите на вируса. Отношението към журналистите е особено показателно при един друг случай – на 13 април парламентът прие законодателство, позволяващо предсрочно освобождаване на 90 000 затворници със закон. Бяха изключени само осъдените за престъпления, свързани с тероризма, а точно този закон бе използван в Турция, за да бъдат затворени 50 журналисти с критично мислене.

В Сърбия беше забранено със закон на местните институции да споделят с медиите информация за коронавируса, ако тя не бъде одобрена от Белград. Директивата, която по-късно беше отменена, беше отчасти отговорна за ареста на 1 април на сръбската журналистка Ана Лалич от новинарския портал Nova.rs, която описа условията, при които работят лекарите в градска болница. Лалич бе освободена, но пък започна да получава заплахи, правителствените медии я атакуваха, някой я нарече враг на държавата. На 26 март телевизионен екип на KTV беше арестуван, защото не преминал задължителна дезинфекция, докато се опитвал да влезе в административна сграда, за да проведе интервю за продажба на земя.

Журналистите в Сърбия не присъстват на ежедневните пресконференции за Cоvid-19 на правителството. Медиите могат да изпращат въпроси само по електронна поща. Сроковете по техния закон за достъп до информацията бяха прекратени.

На 23 март албанският премиер Еди Рама изпрати гласово съобщение до гражданите, в който ги съветваше

да си мият ръцете и да се защитят от медиите 

На 19 март властта в Република Сръбска, част от Босна и Херцеговина, въведе наказания за разпостранение на  „фалшиви новини“  – в медиите и в социалните мрежи.

На практика днес медиите се довършват по линия на закона за извънредното положение и по линия на „борба с фалшивите новини“. Не подценявам фалшивите новини, напротив – смятам, че те текат и през чешмата, но силно се съмнявам дали трябваше под лозунга за борба с тях да се затваря допълнително устата на качествената журналистика. Европейският повик за борба с фалшивките, дошъл след изборите в САЩ, след скандалите с Facebook и Cambridge Analytica, обаче е нещо като тояга, дадена в ръцете на лидери, които имат колебливо отношение към демокрацията.

Когато американският президент Доналд Тръмп нарича сериозни издания фейкомети, едва ли избирателите в САЩ лесно могат да преценят кое е истина и кое лъжа. Това с пълна сила важи и за България, където жълтите вестници и сайтове са поощрявани от властта.

Винаги много по-опасни са тенденциозните новини, избирателно поднесената информация, полуистините – защото липсата на пълна картина е лъжа, по-опасна дори от скалъпената фалшива новина, която често се схваща и от третокласник. А под знамето на борбата с фалшивите новини днес могат и ще бъдат атакувани сериозните, опозиционните медии.

Плашещо е, че спонтанната реакция на властта по време на сегашната пандемия бе да затвори устата на медиите. Това ужасно напомня на историята с испанския грип. Той бил наречен „испански“ само защото Испания не криела броя на жертвите, а останалите държави наложили цензура върху тази информация – по време на война никой не иска да разкрива броя на поразените. Така всички смятали, че това е испански проблем, испански грип.

Петьо Цеков, „Сега“