От вчера чета доста екзалтирани мнения как оправдателните присъди на г-н Иво Прокопиев и неговата група са показали, че съдът е жив, справедливост в България може да се постигне и че демокрацията дори и поумряла е жива.

Личното ми мнение е, че нищо от това не е вярно. И не защото присъдите бяха оправдателни. При така нелепо конструираните обвинения и бездарно събрани доказателства – поне от публично достъпната информация за тях – това решение беше единственото справедливо.

Само че това нищо не значи. И не означава(ше), че съдът не може(ше) да прочете и осъдителни присъди. Както го е правил, прави го и ще го прави. Доколкото видяхме от поведението на самите несправедливо обвинени – и те не бяха сигурни дали няма да ги осъдят.

В крайна сметка изходът от делото показа, че решението зависи не толкова от това дали има събрани неопровержими доказателства за твоята виновност, а от това колко и какви влиятелни външни защитници успееш да привлечеш. Без съмнение г-н Прокопиев и групата му успяха да ангажират сериозен хор от хора с позиция, чието мнение тежи.

За мен това обаче няма нищо общо с победа на обществото над свинщината. Това е страхотна лична победа на несправедливо обвинените, но е и ново потвърждение колко брутално зависим е извънредния съд. Как решенията му зависят от изхода на спора „да се опраска“ или „да се покрие“.

Дори мога да си представя разговора: „Алоооу, Ванка, Бебчо, тука ли сте? Абе обади ми се оная Мадлин Олбрайт за тоя Иво Прокопиев…Абе вижте там тех за какво ги съдехме….а…е не е нещо кой знае какво. Дайте там оправете ги, че не искам като хода по Вашингтон и там да ми викат, че държавата ми е дива диктатура“.

Борисов вече е признавал свои разговори с лобиста Олбрайт – около преразпределянето на собствеността в БТК, когато държавата умишлено проспа възможността за 150 млн. евро да придобие 67% от оценения наскоро за 1.3 млрд. евро телеком.

А онзи ден в пристъп на бързина „Дневник“ публикува инструкции към редактор в изданието колко важно е мнението на Олбрайт в защита на г-н Прокопиев и групата му да бъде публикувано.

Та всичко това показва колко е важно да имаш важни външни партньори, които в ключов момент да натиснат вземащите решенията в България фактори. Но не показва нито независимост на съда, нито признаци на живот в демокрацията в България.

Колкото и може би цинично да звучи, много по-голяма полза за обществото щеше да има осъдително решение, защото тогава международният ефект и отклик щеше да е несравнимо по-голям. Сега в крайна сметка имаме измамното послание, че в България съдебната система е справедлива. Е, с някои пропуски, ама то къде няма пропуски.

Да, осъдителното решение щеше да бъде лична трагедия за тези хора, защото щяха да се озоват под стража. Както впрочем са десетки, сигурно и стотици хора, които нямат забележителния шанс да могат да разчитат на лобито на Мадлин Олбрайт.

Единствен положителен ефект от вчерашното решение, който аз виждам е, че г-н Симеон Джянков най-вероятно ще бъде освободен от нелепата си функция да венцеслави на лягане и ставане „нашия лидер“.

Мирослав Иванов