Николай Слатински, Фейсбук

В събота беше партийна среща”: Караянчева се оправда за ”Като не ти харесва метрото, хòди пеша”.  От една страна, жал ми е за тази жена. Арогантен и невъзпитан в изказа си човек я закова с гадните думи за нея (ПКП) завинаги – като пеперуда с топлийка в хербарий. Край, спасение няма, така ще бъде запомнена, това ще остане за нея, който я види и чуе няма как да не си го спомни и помисли…

Именно заради това ми е жал за нея и жалко, че е такъв онзи, който ѝ го причини толкова грубо и цинично!

От друга страна, не ми е жал за нея. Надскочила е фатално и многократно нивото на собствената си компетентност, възпитание, манталитет и култура. Тя няма интелекта и рефлексите, нужни за такова високо място. Не, че е първата, която ги няма, но при нея всичко личи от пръв поглед.

Именно заради това не ми е жал за нея и жалко, че Отечеството ми любезно доживя точно тя да е на точно това високо място!
…
Потресаващо е как тя не може изобщо да осъзнае, че човек във високата политика има две тела – институционалното и индивидуалното. И тези тела са неразкъсваемо преплетени едно в друго, едно с друго. Нито за миг те не могат да бъдат разделени, те са сиамски близнаци. Където и да ходи, както и да се облича, каквото и говори, колкото и да се опитва, подобен човек не може да бъде възприеман и оценяван само чрез едното от тези си две тела.

Има такива хора, които като заемат някой държавнически пост, сякаш са родени за него. Тяхното индивидуално тяло се „намества“ в институционалното тяло, изпълва го и кара всички да го смятат като създадено за него.

Повечето хора, обаче, се изправят пред сериозен проблем – в момента на заемането на поста индивидуалното им тяло е далеч по-скромно и по-свито от институционалното тяло. И те през цялата си кариера на заемаща високия пост личност се опитват, понякога с огромни, нерядко със сизифови усилия да разширят и извисят индивидуалното си тяло да мащаба, до обхвата и размаха на институционалното тяло. Когато успеят, за тях казват – превърнаха се от политици в държавници.

Но за тази жена това е непосилна задача.
Първо, по обективни причини. Тя е прекалено дребна и ситна като личност, не само за да се досети, че трябва да полага усилия за развитие на индивидуалното си тяло до калибъра на институционалното тяло, но и да мобилизира цялата си енергия и ум за този род усилия. Такива са ѝ даденостите. Те са непроменими. Както се казваше в една поема в проза: Роденият да пълзи да лети не може…

Второ, по субективни причини. Тя не се стреми да се учи от грешките си, няма нужните способности за самоанализ, за критично мислене, за работа над себе си, за надграждане (или както би казал Маслоу, за себеактуализация). Затова си въобразява, че като нещо май че е сбъркала, то може да го замаже, да го извърти, да го неглижира, да го обясни с това, че не е била разбрана.

Ако можеше да съгледа обхвата на провала си не откъм своето индивидуално тяло, а откъм институционалното си тяло, което по стечение на обстоятелствата най-случайно е заела, тя щеше да почувства вътрешната потребност за осъзнаване, за катарзис, за вина, за недопустима грешка и да се извини, а след това да насочи всичките си морални и интелектуални възможности и присъщности това да не се повтори никога повече.

Ето защо имаме това, което имаме – едно ключово институционално тяло (представляващо същността, смисъла и съдържанието на високия пост Председател на Народното събрание) се е превърнало в заложник на едно от средна ръка до посредствено индивидуално тяло на човек, поради тотално сбъркан кадрови подбор, попаднал на забележителното като мисия и ранг държавническо място.
Подобно драстично несъответствие може да е драма за самия човек. Но то е трагедия за България.

България не е заслужила с нищо такава обида. Обида, която ако се замислим по-задълбочено и по-отговорно, всъщност всички ние сме ѝ причинили. Някои с действията си, а други – с бездействията си.