На ДПС трудно може да се има доверие. Хората на Ахмед Доган са по ориенталски лукави и прикрити, което ги прави ненадеждни – и в политиката им, и в публичното им говорене. Питайте БСП – социалистите здраво се опариха от двуличието на движението, което безцеремонно срути кабинета “Орешарски” през 2014 г. – а това беше единственият пробив на червените в изпълнителната власт за последните 11 години.

Понякога обаче депесарите казват и истини – когато им отърва, разбира се. Като думите на партийния лидер Мустафа Карадайъ по адрес на противниците на движението: “С анти-ДПС постановки идват на власт, с анти-ДПС кампания се задържат на власт и си тръгват от властта, и с анти-ДПС реторика се опитват да станат център на медийния интерес. Нереализирани политици или кандидат-политици се опитват да ползват ДПС като трамплин за властовите си амбиции.”

Няма спор – на думи всички мразят партията на Ахмед Доган.

Вижте ГЕРБ. От години обществеността приема за даденост скритото сътрудничество между управляващите и депесарите. На уличните протести скандиранията срещу Борисов вървят в синхрон с тези срещу ключовите фигури на движението – Ахмед Доган и депутата бизнесмен Делян Пеевски (“Бойко е гадже на Доган, на Доган!” е най-актуалният възглас). Борисов направо полудя, че партията му толкова явно и масово се обвързва ДПС, което е придобило позорната слава на основен крепител на статуквото. Уволни министри, които мълвата свързваше с движението, нападна дясната опозиция, че заговорничи заедно с Доган срещу правителството, и почти ежедневно се кълне, че води безмилостна битка с неговите активисти в смесените райони. “Най-важното е, че войната е между ДПС и ГЕРБ. Другите са за цвят, за мерудия!”, мъчеше се премиерът да убеди публиката, когато наскоро обикаляше с джипката си из Родопите.

Същата песен поде и неговото обкръжение. “Попитайте хората в смесените райони кои партии участват в изборите там. Единствено ние и ДПС. И битката е жестока. Само ние можем да се опълчим. А партиите на жълтите павета хората там дори не са ги чували”, изригна шефът на парламента Цвета Караянчева по адрес на опозицията (тъй като е от Кърджали, тя се води най-изявеният спец по етническите въпроси в ГЕРБ). А нейни съпартийци – евродепутатът Асим Адемов и депутатът Десислава Атанасова, почти влязоха в ръкопашна схватка с общински съветници от ДПС преди частичните избори на 27 септември. Въобще направиха всичко възможно да ни убедят, че гласуванията в няколко села едва ли не са се превърнали в битката за Нагорни Карабах.

Но защо се занимаваме само с управляващите, да обърнем малко внимание и на БСП. От няколко години соцлидерът Корнелия Нинова упорито налага в публичното пространство лозунга „Никога повече с ДПС!”. Почти всяко изказване на депутатите й срещу ГЕРБ е съпроводено с нападки, че управляващите тайно работят с движението на Доган – последно по повод кворума на пленарните заседания на парламента. Социалистите добре разбират какво мощно политическо оръжие е токсичният имидж на ДПС – дотолкова, че дори го използваха помежду си по време на кампанията за избор на председател на партията.

Анти-ДПС реториката изпъкна и в схватката между Бойко Борисов и президента Румен Радев със замесването на „Шиши” – доскоро произнасяният шепнешком прякор на Делян Пеевски. Вождът на ГЕРБ открито обвини държавния глава, че е позволил на депутата да подбира министрите в служебното му правителство през 2017 г. Раздразнен, Радев го клъвна: “Аз нито познавам този Шиши, нито Доган, нито Божков. Друг е давал – в случая премиерът, огромни обществени поръчки за милиарди на Шиши, друг е пушил пури, друг е раздавал банки.”

Наскоро и “Отровното трио”, чудещо се как да привлече внимание върху себе си, превърна ДПС в своя мишена. Група протестиращи, поведени от „отровните”, обстреляха с яйца централата на движението, което обвиняват, че лицемерно призовава за оставките на президента и премиера, но не и на главния прокурор Иван Гешев. Точно яйченото нападение даде повод на Мустафа Карадайъ да констатира: „Анти-ДПС кампаниите обикновено означават точно това – опит за акумулиране на енергия.”

Вярно е – всички, които имат политически амбиции, се целят в ДПС, защото хората го искат. Публиката възприема движението като влиятелна сила, облегната електорално на малцинствен етнос и подкрепяна от чужда държава, която прокарва чрез корупция своите интереси в политиката, бизнеса и съдебната власт. От тази гледна точка, политическите атаки срещу него се възприемат като нещо нормално и дори задължително за „българските партии”.

Това, което движението никога няма да признае, е, че се нуждае също толкова силно (ако ли не и повече) от изливащата се върху него омраза. От самото си раждане партията на Доган съществува в обсадно положение. Съществуването й е било оспорвано (макар и неуспешно) дори в Конституционния съд на страната и твърденията, че е „незаконна етническа партия”, я преследват и до днес. Никой няма да й посегне, разбира се – но депесарите имат нуждата да създават в своите поддръжници усещането, че са под постоянна екзистенциална заплаха, за да поддържат партийните структури и електората здрави и мобилизирани. Този военновременен манталитет си пролича особено ясно, когато движението докара цяла армия от надъхани активисти да отбраняват резиденцията на Доган при Росенец.

Сипещите се върху ДПС атаки му помагат и в международен план.

Така може да се представи като невинна либерална партия, посветена на защитата на онеправданите малцинства и затова превърнала се в жертва на националистически настроени политици. Неслучайно след яйченото нападение Карадайъ обяви, че разполага с подкрепата на „европейската и световна либерална общност”.

Като цяло остана впечатлението, че пиесата „Всички мразят ДПС” е игра, която облагодетелства еднакво целокупната политическа класа. „Българските партии” викат: долу Доган – той дърпа задкулисно конците на държавата, облагодетелства своите „обръчи от фирми” и работи за Турция. От движението отвръщат: не на омразата, стига национализъм и реваншизъм, да правим политика и управление чрез диалог и толерантност. А иначе и едните, и другите плават в една лодка и правят всичко възможно и след предстоящите избори да не позволят някой друг да се качи и да ги измести.

Людмил Илиев, „Сега“