Упорството, с което управляващата коалиция се е вкопчила във властта, не само вбесява протестиращите, а и поставя трудна загадка пред политическия анализ. Подобно поведение е неразумно, недалновидно, в известен смисъл дори тласка към политическо самоунищожение. Още по-странно е, че към необяснимия инат да се властва на всяка цена се присъедини и ЕНП (или поне ръководството на нейната фракция в Европейския парламент). Ако за нашенските тулупи може да се допусне, че не знаят и не могат да разберат защо не се прави така, европейските политици са наясно с правилата на голямата игра.

Когато (поне) две трети от гражданите категорично изискват оставка на правителството и нови избори, положението е ясно и необратимо. Диалогът между върховния суверен и тези управляващи е окончателно прекъснат и няма сила, която да го възстанови. На подобни ситуации сме били свидетели много пъти – и у нас, и по света. Изходът е един и съвсем прост –

нов обществен договор, с нови условия

и нови изисквания към политическите представители, след провеждане на нови избори, отговарящи на стандартите на демокрацията.

Картината, на която сме свидетели през последните два месеца, удивително наподобява обречените опити на речен рак да се изкачи нагоре срещу бързея на планински поток – колкото и да се вкопчва с щипките си, накрая бурната вода го отнася. Така ще приключи – рано или късно – и продължаващото сляпо упорство на нашите властници. Но често се поставят два въпроса – защо и докога?

Отговорът на първия въпрос изглежда сравнително ясен и бе обобщен от мнозина като печелене на време. По-любопитно е какво управляващите очакват да им даде спечеленото време. Тук се очертават няколко видими мотива, въпреки че има различия в тяхното подреждане. Без претенции за степенуване, можем да ги изброим. Първо, опити за договаряне на някакви относително сигурни гаранции за лична физическа и материална неприкосновеност на управляващата върхушка (тези от по-ниските нива са обречени да послужат като изкупителни жертви). Второ, раздаване на колкото е възможно повече публични ресурси на приближени с оглед лично облагодетелстване и поне частично реализиране на поети ангажименти, които не могат просто така да бъдат канселирани. Трето, замитане на следите чрез унищожаване на информация и придаване на видима законосъобразност на редица фрапиращи злоупотреби. Накрая, създаване на колкото е възможно по-лоши условия за евентуално служебно правителство с надеждата вината за задълбочаването на последиците от безобразното управление да бъде хвърлена върху служебното правителство, президента и политическите фактори, подкрепящи исканията на гражданските протести. За тази тактика на „изгорената земя” вече писахме.

В посочените мотиви може да се открие някаква логика, но проблемът е, че тя е напълно неадекватна на ситуацията и най-вече – безнадеждно закъсняла. Освен изброеното,

популярно обяснение на вироглавството

е желанието на всяка цена именно управляващите, а не служебен кабинет, да организират изборите. Вече са напълно ясни основните инструменти и схеми за натиск върху уязвимите групи избиратели и фалшифициране на изборните резултати. Управляващите, а това значи главно ГЕРБ (защото патриотите и „Воля” вече нямат практически шансове да влязат в следващия парламент), са наясно, че са загубили София и големите градове и възнамеряват да съсредоточат усилията си в средните и малките населени места, където бруталното мачкане на населението все още би дало известен резултат. Ако добавим около 300 хил. гласа, „спечелени” чрез фалшифициране, това – според предвижданията на изборните технолози на властта – би дало шанс за прилично представяне и дори победа (ако нещата при опонентите не тръгнат добре).

Тук обаче има едно нерешимо противоречие. Оставането във властта до март (което би осигурило преимуществото да се контролира изборния процес) върви ръка за ръка с консумирането на всички негативи, „гарантирани” на всяко едно управление в условия на задълбочаваща се криза. При това, става дума за правителство и парламентарно мнозинство, които са тотално делегитимирани и не могат да разчитат на капчица разбиране и съчувствие. Най-логично е критичността към властта да нараства, а не да спада, което на свой ред вероятно ще води до по-висока политическа и електорална активност, а не до апатия и отдръпване. Така че дори при максимално активизиране на изборните шашми на управляващите,

негативите от оставането на власт

ще надхвърлят ползите от запазения контрол върху нея.

Имат основания и твърденията, че Борисов и обкръжението му не мислят с толкова „далечен” хоризонт, а се борят за оцеляване ден за ден. Редица икономисти и финансисти отбелязват, че разчетите за разходите на правителството се ограничават максимум до средата на ноември. Ударното харчене ще се окаже голям проблем на властващите, ако се задържат след посочения хоризонт. Така стигаме до въпроса колко може да продължава вкопчването във властта при сегашните условия?

Мненията тук са разделени. Можем да добавим към горепосочените мотиви за упорството теоретичната възможност Борисов да е решил на всяка цена да изкара докрай поне един мандат, въпреки че това би било пирова победа и най-вероятно ще постави под съмнение шансовете за елементарно лично оцеляване (да не говорим за неминуемия крах на ГЕРБ). Други наблюдатели отбелязват, че

страхът е основната движеща сила

на поведението на управляващите, а това е емоция, чието въздействие трудно се поддава на точно предвиждане, особено ако се преплитат няколко вида страх.

Освен това, независимо от ресурсите, с които разполага, властта не контролира изцяло развитието на събитията, нещо повече – контролът спада, а обръчът на обкръжението се свива. Ако прибегнем до исторически аналогии, поведението на управляващите все повече прилича на отчаяната и безсмислена съпротива на гарнизоните на някои германски градове-крепости в края на Втората световна война. Жертвите са безсмислени, защото изходът на войната вече е предопределен. По същия начин упорството да се държи властта до последно единствено повишава политическата цена за управниците и социално-икономическата цена за обществото. Още по-важно е да отбележим, че в една изцяло клиентелистка партия като ГЕРБ няма дори капка идейно-политическа жертвоготовност, всичко е въпрос на пресмятане на икономически ползи и загуби. При това ползите и загубите от оставането на власт не са равномерно разпределени между върха и по-ниските нива на клиентелата.

На базата на тези разсъждения е възможно да бъдат изведени две предвиждания.

Първото, което изглежда по-вероятно, е инатът на управляващите да приключи към средата на ноември, като остава открит въпросът какъв ще бъде поводът за „хвърлянето на пешкира”. Второто, което не може да бъде изключено – да продължи агонията да се задържат докрай, или поне максимално дълго (вкл. с оглед вече осъществената преди четири години ситуация с неразпускане на парламента в последните месеци преди изборите).

И при двата варианта краят за политическото статукво ще бъде горе-долу един и същ. Разликата е само в цената, която ще трябва да плати българското общество.

Александър Маринов, Банкер