Всички страни-членки от НАТО трябва да задържат Турция към Запада, заяви помощник-държавният секретар на САЩ по политико-военните въпроси Кларк Купър, и добави, че Вашингтон „активно работи в тази посока“. Теоретично Турция вече е „на Запад“ като пълноправен член на НАТО и кандидат за членство в ЕС. Но в политическо отношение повече от 10 години се стреми да изгради едновременно три империи – неоосманска, тюркска и ислямска.

В това си качество Анкара предизвиква Запада навсякъде, докъдето може да стигне – Сирия и Либия, Ирак и Сомалия, в Средиземноморския и Черноморския регион, в Гърция и Кипър, а сега стигна и до Южен Кавказ, и е патрон на военната операция на Азербайджан в Нагорни Карабах. „Единствената, която може да има полза от оттеглянето на Турция от Запада или на нейното отделяне от Европа, ще е Москва“, подчертава още Кларк.

Защо американците се нуждаят от Турция е риторичен въпрос – в крайна сметка това е втората по големина армия на НАТО и най-важният форпост на алианса в Близкия изток (дори по-важен от егоистичния и самодоволен Израел). И Кларк несъмнено е прав, че Москва би била много по-доволна от неутралната Анкара или поне такава, каквато е сега, когато човек може да се опита да играе с нейните противоречия със САЩ и Европа.

Интересното в изявлението на американеца е съвсем друго – вътрешното противоречие. Клио е иронична муза и опитите на Запада да привърже Турция към себе си доведоха Ердоган на власт. Неоосманизъм, ислямизъм, военно-политическата агресия в Кавказ и Близкия изток – всичко това стана възможно именно благодарение на желанието на глобалистките елити да направят турците изцяло „свои“, за да не гледат никога повече на Изток.

В началото на XIX век османската Порта се бе превърнала в „най-болния човек на Европа“. Огромната държава беше разрушена и разложена, изпитвайки натиск както от великите сили, така и от своите провинции, населени с християнски народи. Изходът от тази ситуация можеше да стане с реформи и предимно изравняване на правата на мюсюлманското и християнското население. Но на това последователно се противопоставяше духовенството, в чийто мироглед Османската империя не можеше да бъде просто империя – тя трябваше да остане халифат.

Когато страната внезапно прие конституцията, бързо стана ясно, че това не е първата стъпка в закъснелите реформи, а политическа маневра на новия държавен глава Абдул Хамид II. Той върна Турция в състояние на изключителен деспотизъм, където бяха преследвани езичниците и политическите противници, а това укрепи личната му власт като султан и халиф, но по дефиниция не можеше да реши дългогодишните проблеми на Портата. Империята продължаваше да се разпада и да се превръща в полуколония на европейски държави, предимно на Германия, и това направи участието на турците в Първата световна война на страната на Германия неотменимо.

Тази война, както се знае, беше загубена от тях, след което западните сили започнаха да режат Османската империя на парчета. Значителна част от това, което днес се нарича Турция, трябваше да отиде при гърците (включително и Измир) и при арменците (включително Ерзурум, Трабзон и планината Арарат), но генерал Мустафа Кемал не призна подписа на своето правителството по мирния договор, свали от трона последния султан и започна това, което турската историография вижда и обяснява като войната за независимост на Турция.

Имаше голяма вероятност тази война да бъде загубена от турците: страната беше деморализирана, опустошена, бе загубила всички свои способни съюзници, беше под частична окупация, а гърците вече се приближаваха до щаба на Кемал в Анкара. При тези обстоятелства бъдещият Ататюрк (или „бащата на турците“) се обръща към съветска Москва с предложение за сключване на съюз. Кемал в никакъв случай не бе комунист, но тогава двамата с Ленин имаха много общи неща: и двамата бяха във война със Запада и вътрешната опозиция, и двамата не бяха признати за законни държавни глави, и двамата искаха да предотвратят появата на независима Армения.

С помощта на оръжие и злато, която болшевиките оказаха на Турция в критичен за нея момент, изходът от ситуацията бе решен благоприятно. Затова още докато е жив Ататюрк, на паметника „Република“, инсталиран на площад Таксим в Истанбул, в чест на победата над гърци, арменци и колективния Запад, отдясно на „Бащата на турците“ стоят командирът от Червената армия в Кавказ Климент Ворошилов и посланикът на СССР в Анкара Семен Аралов.

След това започна и придвижването на Турция на Запад и тя сякаш се отблъсна от противоположната на нея съветска стена… По време на Втората световна война, до март 1945 г., наследниците на Ататюрк запазиха неутралитет, но в същото време те пускаха немските кораби в Черно море и мамиха по-скоро Хитлер, че никога няма да станат “приятели“ на СССР. След войната Турция рискуваше да попадне в зоната на съветско влияние, в резултат на което Вашингтон и Лондон поканиха Анкара в създаденото тогава НАТО, но поставиха и условие – да скъсат с авторитаризма на Ататюрк и националистическата диктатура, която Хитлер, между другото, хвалеше приживе.

Първоначално НАТО беше позициониран като военен блок на демокрациите и турците започнаха да се приспособяват спешно към този стандарт. Но опозицията в страната беше предимно проислямска и не особено демократична, въпреки съответната в името на партията майка, която пое властта малко след своята легализация.

Строго погледнато, на нито един от изборите, с изключение на първите през 1948 г., Републиканската народна партия на Ататюрк не можа да получи абсолютно мнозинство и нейният рекорд бе 41%. Но когато противопоставящите им се ислямисти (не в смисъла на терористи, а като поддръжници на политическия ислям) дойдоха на власт и се опитаха да променят Турция по своя модел, армията влезе в действие.
Именно на военните се основаваше силата на Ататюрк и точно на тях той завеща защитата на светските принципи на републиката.

От 1960 до 1997 г. генералите принуждават правителствата, които са твърде лоялни на исляма, да подадат оставки четири пъти. Но не бива да се предполага, че става въпрос само за исляма: през 1960 г. управляващата Демократическа партия се опита да изгради своя версия на авторитаризъм, за което впоследствие бе обесен премиера Мендерес.

След оставката на правителството на Неджметин Ербакан през 1997 г., това също провокира армията, но търпението на САЩ и ЕС свърши. От Анкара се искаше драстично да се намали ролята на военните в политиката и да се направят дълбоки демократичните реформи. Много от тях вече бяха извършени от правителството на Ердоган.

Откритият ислямист Ербакан е това, което настоящият лидер на Турция нарича свой учител. Всички организатори на “кадифения пуч“ от 1997 г., както и тези от предишните преврати, бяха съдени при него и така Ердоган отмъсти както за своя учител, така и за себе си. По времето на Ербакан той беше кмет на Истанбул, но беше принуден не само да подаде оставка, а и да излежи няколко месеца в затвора, след като си позволи твърде грубо проислямско изявление.

С посредничеството на Запада Ердоган излезе от затвора, създаде нова партия, спечели изборите, промени редица закони и накрая сам стана премиер (преди това беше забранено за осъдени лица). Това беше последвано от самите реформи, които рязко намалиха влиянието на военните, чистката от нелоялните генерали и осъждането на бившите пучисти. И всичко това под одобрението на САЩ и ЕС, а понякога и под тяхната диктовка.

От Ердоган се очакваше най-накрая да демократизира Турция и евентуално дори да я вкара в ЕС. В действителност, след като се отърва от заплахата от военния елит и разруши старата система за контрол и баланс, той започна да изгражда свой собствен авторитаризъм. Този процес стана необратим след поредния военен преврат – през 2016 г., този път неуспешен: Ердоган не само излезе победител от кризата, но и го използва за пълномащабни репресии в армията, университетските среди и редиците на опозицията.

Сега той управлява като султан и се преструва, че е халифът – закрилник на всички мюсюлмани по света. При него култът към Абдул Хамид II процъфтява в страната като велик владетел на блестящата турска империя, която трябва да бъде възстановена, ако не географски, то поне политически.

Експанзионистичните стремежи на Ердоган директно противоречат на интересите на Запада, а самият той не се вписва в този свят, тъй като е авторитарен владетел и проводник на политическия ислям. Но западните елити все пак ще го толерират, надявайки се, че скоро строителят на неоосманската империя по някакъв начин ще се спре.

Дмитрий Бавирин, „Взгляд“