Година без избори рядко е вълнуваща в политически план. Но през отминаващата се случиха важни събития, макар тя да протече с епидемия, която засенчи всичко. Общият им знаменател бяха протестите срещу правителството на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Вече е налице липсваща досега предпоставка за радикални промени в политическия пейзаж у нас, тоест за свалянето на Борисов от власт.

Протестите избухнаха през юли, но още в началото на годината бяха

струпани съчки за огън

На 27 януари Иван Гешев прати питане в Конституционния съд може ли да разследва държавния глава за измяна. На 4 февруари Румен Радев сне доверието от правителството, обвинявайки го в корупция и неспособност да управлява, очевидно в отговор прокурорската атака. Президентът не посмя да обяви Борисов и Гешев за тандем. Но връзката между тях не скри Васил Божков, също погнат от прокуратурата и оказал се междувременно в Дубай. После Гешев се прицели в етажите под държавния глава, насмете и други бизнесмени, които не скриха, че той и премиерът са едно.

Всички тези случки повлияха после на протестите – първото събиране на множеството бе на 9 юли вечерта в защита на Радев от прокурорска хайка в президентството. Хората поискаха оставка и на премиера, и на главния прокурор – също считайки ги за едно. За ролята на Божков за разпалване на вълненията може да се съди косвено. По-важното е, че неговият казус стана емблема за

действията на властта като откровен рекетьор –

закриля или погубва според рентата, с която съответният бизнесмен се издължава.

Специално изявите на Радев бяха твърди любопитни. В негово лице Борисов за първи път през мандатите си получи институционален враг. Според българското държавно устройство институционален опонент на премиера може да бъде или президентът, или главният прокурор. В миналото имахме конфликти от двата вида (Никола Филчев – Иван Костов, Желю Желев – Филип Димитров и т.н.). Досега Борисов се радваше на прекрасни отношения с шефовете на обвинението и президентите, но с Радев нещата се промениха. И макар президентските правомощия да не позволяват нещо повече от показно размахан юмрук, Борисов никога досега не бе атакуван от толкова висока трибуна. По-важното е, че

президентът стана и лакмус, и катализатор

на мащабните процеси – в реториката му се огледа гневът и срещу Гешев, и срещу Борисов. Той успя да обедини несъбираемите до момента въжделения на леви, десни, либерали, консерватори и т.н. До този момент премиерът разделяше и владееше, но Радев в мисловен план повлия за формиране на общ опозиционен фронт. С всяка негова дума срещу ГЕРБ рейтингът му скачаше главоломно, което показа, че обществената нетърпимост спрямо управлението е огромна.

Самите протести като характер на протичане ще останат завинаги енигма на полето на публичността. Тъкмо избуяха, станаха многолюдни, атрактивни,

Борисов уплашен го удари го на молба пред икона…

И започнаха да стихват. Нито грешки на самозвани водачи, нито провокациите на властта чрез внедрени агитки могат да обяснят изпразването на площада. Ако няма втори план и той не бъде разкрит, нещата ще си останат все така неясни. Но най-близо до истината може би е описанието, което Иван Кръстев и Стивън Холмс дават в книгата си „Имитация за демокрация”. То се отнася за Русия в края на 2011 г. и първите месеци от 2012-а  – хората тръгват на поход към Кремъл заради манипулираните избори и „трампата” на върха (Владимир Путин се връща в президентството, след като временно го бе преотстъпил на Дмитрий Медведев, който пък за награда ще е премиер); протестиращите отдавна знаят, че държавата е бащиния на лидера, но са гневни, защото по силата на неподписан обществен договор всички се преструват, че не е бащиния. Изведнъж Путин спира да се преструва. В отговор либерали, националисти, леви, десни излизат на улицата импулсивно, като прецакана страна по договор. Също така импулсивно се прибират вкъщи, защото никога не са имали план в главата. Май такива бяха и нещата у нас  – без значение от личното им отношение към Радев, Божков и другите репресирани (буквално!), българите усетиха, че

Борисов е спрял да се преструва на демократ;

на цялото статукво му е писнало да се преструва. Българите излязоха спонтанно и пак така се прибраха, защото нямаха план.

Протестите постигнаха смяна на трима министри (на финансите Владислав Горанов, на икономиката Емил Караниколов и на вътрешните работи Младен Маринов) и реорганизация на кабинета, което бе слаба утеха. За да издрапа до редовния вот, Борисов тупа топката, включително чрез заиграване с идеята за Велико народно събрание. „Търгува се с националния суверенитет в името на лично политическо оцеляване”, бе казал Радев на 4 февруари. През есента се разбра, че

премиерът търгува и с конституцията

И макар този тотално свалил маската човек да не бе съборен, протестите подготвиха почвата за чисто техническата възможност това да се случи на по-късен етап. На освободения от демонстрантите редут се покатериха няколко формации, без които алтернативна на ГЕРБ управленска конфигурация не е възможна – „Отровното трио” и Мая Манолова, „Демократична България” (с доста активен паралелно Христо Иванов) и партията на Слави Трифонов (не участва във вълненията, но бе припозната като контрапункт на управляващите). Към този момент не е важно дали и трите ще влязат в парламента и ще се съюзят. Важното е, че поне единият със сигурност ще успее със солиден процент (Трифонов). А после сам или с някои от тях ще оформи трети полюс край ГЕРБ и БСП. Именно този нов полюс е предпоставката за изхвърлянето на Борисов. Досега това не можеше да се случи – БСП трябваше да разчита единствено на ДПС, съюзът им бе обречен; националисти, „Воля” и всякакви други са твърде дребни.  С третия полюс нещата вече са възможни – след като сам той състави коалиция, или като притурка към БСП (според резултата). Разбира се, никой не знае няма ли някое лице на промяната да се окаже

по-голям актьор от Борисов и му пристане

Към момента е важно, че този полюс ще го има със сигурност в следващия парламент и той може да играе срещу ГЕРБ. Тази теоретична възможност е малка, но важна стъпка след 10-годишната тотална доминация на Борисов. Значението на протестите е, че те напомпаха с рейтинг формациите от третия полюс и ги накараха да търсят сближаване.

2020 г. донесе още две интересни политически събития. Корнелия Нинова се утвърди на лидерския пост в БСП след много скандали и пряк вот. Цветан Цветанов пък учреди нова партия. Дали бившият №2 в ГЕРБ играе срещу №1, или целта е да се получи 2 + 1, тепърва ще узнаем. Все още не е ясно и доколко вътрешната опозиция в БСП, водена от Сергей Станишев и Елена Йончева, ще успее със саботажа на Нинова.

Не бива да се забравя, че през 2021 г. ще има и президентски избори. Всичко, което ще се случи на парламентарните и след тях, ще бъде съобразено с вота наесен. Засега е ясно, че за изхвърлянето на Борисов са налети основите, но остава по-трудното – къщата да се построи.

Диян Божидаров, „Сега“