Слави Трифонов отказва да носи отговорност за управлението на държавата, прави го за втори път, като сега съвсем съзнателно предлага нещо, което няма как да бъде прието в парламента. Това е логичният извод от изненадващия ход с прибързаното обявяване на проект за кабинет, с който постави всички пред свършен факт. При това го направи толкова демонстративно и безцеремонно, като че ли умишлено е искал да предизвика възмущението и отрицателните реакции, избухнали впоследствие.

Аргументите в тази посока са многобройни. Първо. Прави впечатление, че на предишните избори и той, и партията му дълго мълчаха като сфинкс по всякакви теми с оправданието, че „следват конституционните процедури“. Този път Трифонов дори не изчака крайните резултати от изборите, обяви, че не желае никакви коалиции, че не бил преговарял с никого и че едва ли не налага свое правителство, което трябва да бъде одобрено. Ако ли не – оправяйте се без мен! При това не се отказва от досегашната мантра, че не иска и да чува за „ГЕРБ, БСП и ДПС – партиите на статуквото“. Трябва да си или малоумен, или достатъчно безсрамен, за да натресеш мераците си (ако въобще са негови), при положение, че имаш по-малко от 70 депутати. Не разчиташ на т.нар. партии на протеста в лицето на ДБ и ИМВ, напротив – поставяш ги в унизително положение, направо ги „изчегъртваш“, давайки картбланш на Борисов и ГЕРБ да злорадстват и да „раздават правосъдие“. И реакцията на бившия Първи не закъсня. Борисов ехидно сравни всяка потенциална подкрепа за кабинета на ИТН с поведението на „лека жена“, въпреки че самият той се самопредлагаше с 20-30 депутати на Трифонов на предните избори, само и само да не се стигне до служебен кабинет на Радев.

Липсата на диалогичност и коалиционна култура може и да те прави харизматичен за феновете, но това е до време. В един момент без тях се оказваш никой, а Слави засега го постига безпроблемно. Отговорът му на критиките е безалтернативен и назидателен: „Някои не са разбрали – „Има такъв народ“ не предлага порции. Съжалявам, че трябва да ви разочаровам – няма порции. Има задачи, които чакат своето изпълнение.“

Второ. Да погледнем състава на това, което се предлага, и т.нар. програма. Колкото и царисти да изкарат по телевизорите режисьорите на този спектакъл, както и стана, те не са в състояние да омагьосат публиката с приказки какъв великан-реформатор е Николай Василев. Името му се свързва с едни от най-срамните и скандални приватизационни сделки у нас. Неслучайно тази за БТК бе наречена „грабежът на века“, защото именно по негово време компанията бе продадена на „свои“ хора в Лондон на цена 6 пъти по-ниска от пазарната ѝ стойност. А що за експерти са хора без професионален и дори житейски опит, лансирани като министри, само защото са завършили западни университети и знаят езици? Това може да е бонус, но в никакъв случай не ги прави добри управленци. Твърде спорни фигури са освен това кандидат-министърът на правосъдието Петър Илиев, който е почетен консул на офшорката Барбадос, на образованието Наталия Митева – бивш програмен директор в „Америка за България“, на енергетиката Красимир Ненов – шеф на една от американските „Марици“, продаваща ни много скъп ток… Колкото до „програмата“ за управление, едва ли би се намерила сериозна партия, която да подкрепи този наръч от намерения без цел, обвързаност и визия. Вярно, че да се концесионират магистрали и да се приватизира държавната ББР е апетитно и новите са гладни, но обществото очаква съвсем други приоритети.

Какво всъщност цели Трифонов? Ако иска нови избори – явно ще ги постигне. С цената на обезверяване на все повече хора, които имаха надежда за промяна. Трети поправителен обаче ще му изиграе лоша шега, защото ще върне Борисов като „безалтернативния“, на бял кон наесен. А може би целта е от вси страни изплашени депутати да се хванат като удавник за сламка за кабинета „Василев“, само и само да оцелеят. Което ще е триумф на задкулисието. Това ли искаме?!

Валентин Георгиев, Дума