С разсейването на мъглата около гласуването на 14 ноември се видя, че изборите са поднесли две огромни изненади. Първата е победата на коалицията „Продължаваме промяната”, издигнала се до водеща политическа сила буквално 2 месеца, след като беше набързо скалъпена от бившите министри Кирил Петков и Асен Василев. Втората е рязко нарасналата тежест на ДПС, благодарение на смайващата избирателна активност сред българските граждани в Турция.

Че Петков и Василев ще играят сериозна роля в българската политика, се виждаше с просто око от известно време насам. Но това, което направи ДПС, едва ли някой го е очаквал. През последните десетина години електоратът на движението отчетливо се свиваше. Да припомним – 610 521 души гласуваха за него през 2009 г., когато мощта му беше стигнала зенита си. На изборите от 11 юли 2021 г. обаче бяха паднали до 292 514. Нищо неочаквано – партията на Ахмед Доган страдаше от същата тенденция, която засяга и останалите големи формации у нас: смаляване на твърдите ядра и неспособност да се привлекат нови избиратели извън традиционния електорат.

С години пострада и влиянието на ДПС в югоизточната ни съседка. През 2009 г. движението получи 93 926 гласа от чужбина. Няма статистика по страни, но спокойно можем да предположим, че огромният дял от тях са дошли от Турция. Съвсем различна беше картината през 2017 г., когато Доган и хората му се съревноваваха с алтернативна етническа формация – „Обединение ДОСТ”, което беше открито подкрепяно от Анкара. Тогава числата бяха трагични – избирателите на ДПС в Турция се смалиха до 11 692 души. Конкурентите им взеха малко повече гласове – 17 067. Общо по-малко от 30 000 избиратели.

До 2021 г., когато проектът ДОСТ отдавна се беше изчерпал, Доган възстанови малко позициите си. На вота от 4 април партията му изкара 19 877 гласа от Турция, а на 11 юли – 26 487. Бледа сянка на едно по-успешно минало – така започна да изглежда движението. И изведнъж, само 4 месеца по-късно, експлодира до повече от 80 000 гласа.

Близо 3 пъти повече избиратели изникнаха за няколко месеца!

Хора, които години наред не са се явявали пред урните, изведнъж проявиха небивал ентусиазъм и чутовна издръжливост при висенето на опашки в секциите – само и само за да дадат гласа си за ДПС. Е, как стават тези работи?!

Не стават случайно, това е абсолютно сигурно. Какво разбрахме от медийниите репортажи от югоизточната ни съседка? Кампании в полза на Догановата партия в деня за размисъл. Огромни стълпотворения от избиратели, които организирано бяха местени от секция на секция, защото не можеха да се справят с машините. Хора, които не знаеха и дума български, но горещо желаеха да гласуват на български избори. Членове на секционни комисии, които толкова усърдно помагаха на затрудняващи се граждани, че буквално им висяха зад гърбовете, докато онези подаваха гласа си. Представители на местните власти и политически партии, които се трупаха по секциите, за да наблюдават (и наставляват).

И това беше само видимата страна на случилото се в Турция в деня за размисъл и в изборния ден. Представете си каква

масирана подготовка, организация и кампания

трябва да е имало, за да закараш повече от 80 000 души до секциите. ДПС няма такъв ресурс. Изселническите дружества също го нямат. Но турската държава и турските политически партии го имат. А ДПС вече се разбира добре и с Анкара, и с турските политици – от управляващата върхушка и от опозицията.

През повечето години от миналото десетилетие това въобще не беше така. Напротив, Доган на практика водеше необявена война с могъщия турски управник Реджеп Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Някои може би помнят, че всичко започна тихомълком при първото правителство на ГЕРБ. Тогава изведнъж хората на Бойко Борисов се оказаха по-желани гости за турските управляващи от представителите на ДПС.

В средата на десетилетието тази прикрита вражда прерасна в открит разрив, стимулиран (по някаква тайна причина) от влошаването на руско-турските отношения. Той доведе до разцепление в партията, след като Доган изгони Лютви Местан, когото беше подготвил за свой наследник. Местан основа ДОСТ, която беше толкова мощно фаворизирана от Анкара, че

турските управници и дипломати агитираха открито

в нейна полза. При това не само в Турция, а дори и у нас, което обтегна отношенията между двете страни – все пак съседите открито и брутално се намесваха във вътрешната ни политика. Доган и приближеният му бизнесмен Делян Пеевски се оказаха персона нон грата в Турция. А почетният лидер на ДПС не се стесняваше публично да говори за неоосманистките претенции на Анкара и превръщането на Турция в султанат.

Малко по малко обаче враждата започна да утихва. Хората на ДПС започнаха отново да пътуват до югоизточната ни съседка и да заздравяват връзките с местния политически елит – отначало само от опозицията, а впоследствие и с представители на ПСР. Ключовият момент дойде през декември 2020 г. на последната национална конференция на движението. Тогава Ердоган излезе с лично приветствие към делегатите, в което им гарантира подкрепата на Турция. Такива гаранции получи и водачът на ДПС Мустафа Карадайъ по време на визитата си в съседната страна през юни 2021 г.. Тогава той беше топло приет от членове на правителството и лидерите на основните турски партии. Посещението стана буквално дни, след като САЩ наложиха санкции на бизнесите на Делян Пеевски. Партията обаче застана категорично зад него и продължава да е на същата позиция и досега – окуражена, със сигурност, от волатилните отношения между Анкара и Вашингтон.

И тук изниква въпросът: защо след като Анкара и ДПС изпаднаха в такова „кефлийско настроение” заедно (по речника на Ахмед Доган), партията не получи мощно рамо от Турция за изборите на 11 юли? С какво вотът тогава беше по-различен от този на 14 ноември? Разликата е една – проведоха се и президентски избори, на които движението за първи път издигна партиен кандидат за държавен глава. А претендентът беше не друг, а водачът Мустафа Карадйаъ.

Избирателите в Турция бяха мобилизирани заради него

Така идва следващият, по-важен въпрос. Защо изобщо се кандидатира Карадайъ? Той никога не беше реален претендент за „Дондуков” 2. Макар и трети по гласове след Румен Радев и Анастас Герджиков, неговото участие на практика остава символично, защото той поначало нямаше шанс да спечели президентството. Тогава защо? Възможно ли е целта да е била върхова мобилизация на избиратели за парламента? Ако е такъв планът, тогава успехът е половинчат. От една страна, ДПС ще бъде трета сила в Народното събрание. От друга страна обаче, при общо 7 формации, които бягат от движението като дявол от тамян, каква е ползата от по-добрата им позиция? Да, съществува теоретична възможност проучвателният мандат за съставяне на правителство да стигне до движението. Този обаче, който реши да поеме ръката на ДПС, ще извърши политическо самоубийство. А в новия парламент такива авантюристи не се забелязват.

Въобще, крайната цел на играта, която разиграха ДПС и Анкара, за момента остава мистерия. Но има нещо друго. Турция за пореден път демонстрира, че разполага с известен капацитет да влияе пряко върху българската политика. При това в най-демократичната й форма – изборите. На практика, Република Турция – със своята организация, улеснения за избиратели и всякаква логистика, може да вкара поне пет депутати като Делян Пеевски в НС. И ние на практика й помогнахме – с ниската избирателна активност. Ако гласуваха повече хора, мястото на ДПС в парламента вероятно щеше да бъде друго. А лостовете на Анкара за влияние върху българската политика щяха да бъдат по-слаби.

Людмил Илиев