Днешното селфи на Владислав Панев от „Демократична България“ с Делян Пеевски е много показателно за това какво точно предстaвляват някои от парламентарно излъчените представители на градската демократична общност в България. А именно посмешище. Обобщавам в едно „Демократична България“ и градска демократична общност, защото тези, които са с ГЕРБ, не са никакви демократи.

Оттук нататък, както и да опита да неглижира кадрите си с Пеевски, Панев в най-добрия случай винаги ще напомня на непрофесионален футболист, който се е изправил срещу популярен професионален такъв и е решил да увековечи момента.

Въпросното фото нямаше да е такава драма, ако обединението „Демократична България“, част от което е и Владислав Панев като съпредседател на „Зелено движение“, не бе фокусирало предизборната си кампания върху личността на Делян Пеевски. Спомняте си инициативата „Нито глас за Пеевски“, която претърпя тотален провал, защото Христо Иванов загуби лидерската битка във Велико Търново от санкционирания по глобалния закон „Магнитски“. Споменавайки санкцията по „Магнитски“ за Пеевски, това е още една причина, поради която остроумниченето на Панев е крайно неуместно. Последващите му действия пък са жалки – триене на снимката и писмени оправдания. Недокрай адекватни, но поне придружени с извинение към засегналите се.

Като акт това селфи изразява в голяма степен липсата на сериозно приемане на политиката от лидерите и немалка част от редоваците в „Демократична България“.

От много отдавна е ясно, че представителите на ДБ, а преди това на Реформаторския блок са хора, за които политиката е странично хоби, в което и да не успяват – за тях не е проблем, защото са добре реализирани професионално. Нещо, което далеч не е лошо и дори само по себе си не е никакъв проблем (дай Боже всекиму), но очевидно в българския случай отнема от политическата мотивация. Или поне при демократите с „чисти намерения“ се забелязва като явление.

След акцията на „Росенец“ и непосредствено след изборите на 11 юли тази година имаше някаква временна заблуда, че в градската демократична общност нещо се е променило или поне е започнало да се променя, но лидерите ѝ побързаха да опровергаят оптимизма на избирателите си. Преди всичко с мекотелското си публично говорене и ключови отсъствия – например това на Христо Иванов от изслушванията на главния прокурор Иван Гешев в 46-тия Парламент. В последните седмици, а в рамките на 46-тото Народно събрание още по-категорично, градските либерални демократи демонстративно бягаха от отговорността, с която са пратени в НС от избирателите си – да поискат власт (министерски постове), чрез които да опитат да прокарат реформите, за които бият барабана от почти 10 години насам. Казват клетите те: „Не искаме постове“. И за какво в такъв случай, захаросани демократи, български граждани гласуват за вас?

Преди време журналистката Копринка Червенкова, без да ми е кумир в каквото и да е, хубаво бе обобщила, че у доста от българските политици липсва воля за власт. Е, жълтопаветните демократчета са най-очебийния пример за това. Което пък говори, че не иде реч за фанатични идеалисти, а за хора с комформистка същност, като тяхната роля, отредена от неясен господар, е да са в миманса. Където са и в момента и където ще бъдат винаги с „лидери“ като Владислав Панев.

Защото логично обяснение за кошмарно слабата им предизборна кампания – освен умишлено самосаботиране, като при ИТН, няма.

В момента ДБ се виждат принудени да участват в изпълнителната власт и по всичко изглежда ще го сторят, но оставят усещането, че няма да го направят, за да служат на избирателите си, а за да направят последно 20 от политиката (Иначе защо да влизат в коалиция с БСП?). След което пък ще започнат да мислят нов политически проект или няколко нови, които ще претендират за автентичност, чистота и морал. И може би отново ще успеят да заблудят мнозина, особено вземайки предвид невъзможността да се избира между качествено и качествено или поне качествено и некачествено на българския политически пазар, но и поради късопаметността, която се шири и сред градската демократичната общност.

Петър Здравков