Явор Чучков разказва

за знаменития български революционер от Македония Ефрем Чучков и неговите потомци, за създателя на проектите на Софийското метро Иван Чучков, за понятието „македонец”, за предавания от поколение на поколение идеал на Македонската революционна организация, за някои свои препоръки относно позицията спрямо македонската държава и за гнева на Димитър Талев към езиковата политика на България

Втора част

Заветът, оставен от Ефрем Чучков, и неговият идеал, който е бил всеобщ за дейците на Организацията

Запомнил съм следния негов завет: вечно да обичаме Русия и люто да мразим и проклинаме притворството и безскрупулността на Западните сили, които чрез Берлинския конгрес са обрекли българите в Македония на продължаване на робството и на произтичащи от това адски мъки и страдания – опожарени села и градове, десетки хиляди избити мъже и изнасилени жени, безправие и поругано човешко достойнство.

Снимка от Скопския конгрес на ВМОРО, 1905 г.

Идеалът на Ефрем Чучков, предаван от поколение на поколение, е бил: постигане на свобода и социална справедливост за Македония и опазване на българщината чрез неотстъпчива борба срещу турските поробители и срещу по-сетнешната сръбска окупация и пропаганда. Освен това: култивиране на непоносимост към чуждопоклонничеството и безродничеството и запазване на богатството на българския език чрез всеобщо зачитане, изучаване и популяризиране на неговите македонски и други народни диалекти.

Относно името „македонци” и нашата традиционна идентичност

Целият ми род е от Вардарска Македония и затова аз съм македонец – македонец в стария смисъл, разбира се, т.е. българин от Македония, както и моят прадядо Ефрем Чучков. „Македонец” винаги по-рано е било географско понятие и топоним от древногръцки произход, а не етноним, указващ народностна принадлежност. Покойната ми баба Мария например, когато някой я попиташе каква е, отговаряше: „Яс сум македонка!”. Понякога, макар и много рядко, се случваше човекът, задаващ този въпрос, да е млад и невежа, и да я запита: „А какво означава това?”. Тогава тя се сърдеше и казваше (по-точно „се лутеше и велеше”): „Како шо значи? Значи бугарка от Македония!!!”.

През последните трийсетина години обаче, по телевизията всеки ден чуваме съвременните български журналисти и управляващи политици да казват: „българи и македонци”, „българи и македонци”, „българи и македонци”… От това излиза, че аз не съм българин, както и че не са българи и другите стотици хиляди македонци в България, потомци на бежанци от Вардарска и Егейска Македония.

Не е трудно човек да се досети, че единственият правилен и логичен вариант би бил България да нарича днешната съседна нам държава с името „Република Нова Македония”. Използването на това име би предотвратило объркването сред младите хора и ги би улеснило да правят необходимата разлика между нас, традиционните македонци (т.е. българите от географската област Македония, които също трябва да имат права), и македонистите в лицето на новомакедонците.

Ако обаче българската държава продължи да противопоставя понятието „българи” на географското име „македонци”, това изкуствено разграничаване ще доведе до още по-голямо отчуждаване от България на македонското българско население, тъй като повечето българи в Македония отдавна са свикнали да употребяват за себе си вече традиционния за тях топоним „македонци”, макар и без да влагат в това име етнически смисъл.

Някои от другите личности от моя род, които са свързани с борбата за свобода на Македония

По бащина линия родът ми е от Щип и Прилеп, а по майчина – от Прилеп. Отраснал съм с болката, наречена Македония. Това беше и постоянната тема на честите сбирки вкъщи (в София), които помня от 60-те години. Докато беше жив дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) и след смъртта му, посрещани от баба ми Мария (неговата вдовица), у нас идваха Талев, Коста Църнушанов и други видни идеалисти от Прилеп и изобщо, родом от Македония.

Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев) е бил всеобщо уважаван учител в Прилеп, където е бил избран за председател на българския Акционен комитет в града, целящ предварително улесняване на установяването на българска власт след предстоящото влизане на българската войска в Македония. Когато това става през април 1941 г., дядо ми, заедно с други видни граждани на Прилеп, повежда населението на Прилеп извън града за тържествено посрещане на българската войска. Там, намясто, старият екзархийски учител Небреклиев държи огнено приветствено слово за майка България и дългоочакваното идване на българската армия, а насъбралото се множество го вдига на ръце и скандира: „Го сакаме Милана за кмет!”. Малко по-късно, той е избран за кмет на Прилеп (1941 – 1944 г.). Този мой дядо е бил участник в Македоно-одринското опълчение по време на двете Балкански войни, а преди това е бил учител и в Солунската българска гимназия.

Други мои близки роднини са свързани със Солунските атентати от 1903 г. От дюкяна на прадядо ми Никола (преселник от Прилеп в Солун) е прокопан един от двата подземни тунела за взривяването на солунската Отоманска банка – втората по големина банка в Османската империя след тази в Цариград. След атентатите прадядо ми се е крил дълго време в къща извън Солун. Предаден е бил на турската полиция от един сърбин. Там е бил изтезаван и обезглавен.

Неговата дъщеря – баба ми Виктория (бъдеща учителка), е била около 18-годишна куриерка на Организацията, когато в началото на 1903 г. е пренасяла на кон от Солун за Струмица пощата на Гоце Делчев. Като е наближила Струмица, селяни от близките села са я догонили и са я предупредили, че идва турска потеря. Тогава тя е изяла писмата, които е носела. Турците са я претърсили, но тъй като не са открили нищо подозрително, са я оставили да продължи пътя си.

Прабаба ми Цона е от прилепската фамилия Ачковци, най-известни от които са Георги (заточеник в Диарбекир), Боян (съратник на Гоце Делчев), и Димитър и Йордан Ачкови (членове на ръководството на македонските братства). Както и Лидия Ачкова (деец на Тайната организация на македонските българки), участвала през 20-те и 30-те години на ХХ век в събирането и прехвърлянето зад граница на подробни сведения за сръбския терор над българското население в Македония.

Панайот Манов от Щип – учител и виден общественик, полубрат на дядо ми Христо Чучков (свещеник и директор на свещеническото училище в Битоля), е бил пълномощник на ЦК на ВМОРО в Одрин преди и по време на Илинденско-Преображенското въстание и член на Окръжния комитет на Одринския революционен окръг.

Прабаба ми Таса (Анастасия) е от фамилията на бележития просветен деец Коне (Константин) Самарджиев от Прилеп (преселник в Солун, в чиято печатница в Солун са печатани учебниците за българските училища в Македония). Племенникът й Йордан Самарджиев е един от Солунските съзаклятници; след атентатите през 1903 г. е заловен и подложен на изтезания, но не издава революционната организация.

Близка е родствената ни връзка и с Кусевци от Прилеп. Един от тях – Тодор Кусев, става известен с църковното си име Методий Кусев – водач на българското църковно движение в Македония, по-късно заместник на екзарх Йосиф I и Старозагорски митрополит. (Методий Кусев е и инициатор на писмото на Антим I до петербургския митрополит Исидор, върху което на 12 август 1876 година руският цар Александър II написва знаменитата си резолюция: „Да се освободи България!“.)

Забравеният Иван Чучков: основоположникът, стратегът и проектантът на Софийското метро

Освен родителите ми, за историята на нашия род най-големи знания имаше Иван Чучков (брат на баща ми). Той е бил голям приятел на Никола Вапцаров – заедно са учили в Морското машинно училище във Варна, обитавали са там една стая. По-късно, когато Вапцаров е безработен поради „неблагонадеждност” и гладува, чичо ми (тогава инженер в Дирекцията на трамваите и осветлението) с големи усилия успява да му намери работа (в Екарисажа) в един особено труден за гениалния поет период, когато Вапцаров е изпълнен с огорчение и отчаяние от мракобесническия режим в България. А в края на съдбоносната 1940 г. приятелите Кольо и Иван, с риск за живота си (и двамата – глави на семейства), разлепват нощем из улиците на София саморъчно подготвени листовки с призива: „Съюз със СССР!”.

Завършил през 1938 г. електроинженерство в Прага, Иван Чучков проектира първата тролейбусна линия в София и в България (1941 г.) и много други обекти, и има голям принос за развитието на трамвайната и тролейбусна мрежа. Инж. Иван Чучков обаче посвещава живота си на своята мечта – столицата на България да има метро, и става автор на проектите на бъдещия Софийски метрополитен и негов инициатор и стратег. Днес неговите проекти само са актуализирани. Преки свидетели са ми разказвали за упорството и безкомпромисността, с които той, макар и безпартиен, е отстоявал тези свои проекти пред многобройните противници на Софийското метро: „Или приемате, или си подавам оставката!”. И в крайна сметка са ги приемали… А само за първия експлоатационен участък на метрото, проектите му е трябвало да бъдат одобрени от 36 инстанции!

Чучков започва въпросната борба като главен инженер на „Софпроект” и ръководител на колектива за проектиране на софийското метро. Този колектив е преобразуван през 1973 г. в „Метропроект”, чийто директор става инж. Иван Чучков. През 1968 г. той разработва Технико-икономическия доклад за метрото, утвърден в 1972 г. от Министерския съвет. През 1975 г. е приета Генералната схема за развитие на линиите на Метрото с три диаметра, а в 1978 г. започват отчуждителните процедури и обезщетяването (с над 2000 апартамента) на собствениците на имоти по трасето на първия метрорадиус. Същинското строителство започва през 1980 г., но поради недостатъчния размер на инвестициите основният обем строителни работи се извършват чак след 1987 г.

Както пише в книгата си „Носители на огъня на Прометей” (2002 г.) инж. Мире Спиров – хронистът на електротранспорта на София, „инж. Иван Чучков, наричан вулканичен дух с голямо сърце, желязна воля и принципност, разгневяван от аксиоматичното мислене, успя да се пребори за приемането на метросистемата като гръбнак на масовия столичен пътнически транспорт, както и да наложи вижданията си за днешния вариант на Софийския метрополитен”.

Приживе, Иван Чучков е удостояван с орден „Народна република България” първа степен, ордени за участието си във Втората световна война, два пъти е носител на званието „Почетен гражданин на София”, и много други отличия.

Дано Столичният общински съвет да именува в негова памет поне една метростанция! „В памет на инж. Иван Чучков – идеологът, създателят и главният проектант на Софийското метро” – цитирам призива, отправен от колектива на „Метропроект” през 90-те години на ХХ век…

Иван Чучков живя с болката, наречена Македония. Последните му думи преди да умре (в 1991 г.), бяха: „Какво става с Македония?”.

Някои спомени, размисли и препоръки

Дядо ми по майчина линия Милан (Михаил Небреклиев), когото вече споменах, е имал една от най-ценните в Македония колекции от средновековни български книги от Македония. Всичко, което е притежавал, обаче е било „потурчено” от сърбите. Неговият произход е от род на учители, някои от които са били заставени от сръбските окупатори да напуснат Македония, заселвайки се в свободната територия на днешна България.

Бидейки всеобщо почитан стар български учител и председател на българския Акционен комитет в Прилеп, както и кмет на Прилеп, избран през 1941 г., в 1944 г. той е бил арестуван от титовистите и сигурно е щял да изгние някъде или да бъде убит. Тогава обаче се е намесил бъдещият високопоставен държавен функционер на Македония Кръсте Цървенковски, който казал: „Чекайте, бре, лугйе, Милан Небреклия ни е изучил сите нас, пуштете го!”. В крайна сметка, дядо ми Милан успява да дойде в България и по-късно почина в София. Спомням си и неговия голям приятел Талев, като идваше у нас заедно с Църнушанов, Македонски и други. Димитър Талев не цепеше басма на никого, но беше със също такава симпатична прилепска физиономия като дядо ми Милан и макар и с по-нисък ръст, понякога извисяваше някак си несъразмерно гласа си и се гневеше от развитието на налагания днешен литературен български език.

Всъщност, именно тази е била основната болка и на всички други видни македонци (т.е. големите български възрожденци и просветители от Македония). Защото всичко са давали за българщината от себе си и Миладиновци, и Пърличев, и Джинот, и Шапкарев, и Жинзифов, и Цепенков, и Талев, и пр., и пр. (и Ефрем Чучков, включително). И всичко са прощавали: и това, че македонските българи са били предадени през 1912 г. в името на ламтежите за завладяване на Солун, Одрин и Цариград; и това, че нерядко са били използвани както от нанеслата толкова вреди на България партийна система, така и от българския монархически режим; и това, че големите български революционери от Вътрешната организация са били пребивани от върховистите… Склонни са били да простят даже и това, че обявеният днес за „национален герой” Стамболов след младежките си години е започнал да служи (и дори писмено да рапортува) на Лондон, преследвайки македонските български дейци, предлагайки на турския султан България отново да стане част от Османската империя, провеждайки бясна антируска политика и разваляйки отношенията ни с Русия, и смазвайки съпротивата на нормалните българи, че и довеждайки лицето Фердинанд на власт…

Всички видни македонци, наред с жертвоготовността си да отдадат живота си за българската кауза, обаче са имали и едно желание, един съвсем логичен и оправдан копнеж. Този техен копнеж се е изразявал в практически една-единствена молба към България и към тукашните ръководни фактори, а именно: групата от македонски диалекти на българския език (описана например от руския езиковед Селишчев) да бъде призната и обявена за втори официален вариант на българския език (каквито аналогични случаи има немалко по света), с който езиков вариант, макар и второстепенен, македонските българи да могат да си служат, без да им бъде налагано с надменност непременно да говорят на източнобългарски. И постепенно, по съвсем естествен път, двата варианта на българския език са щели да вървят към взаимно уеднаквяване.

Не мога да забравя как Талев се възмущаваше от българските ръководни фактори и от българската езикова политика, като идваше у нас. Например гневните му думи: „Че те на практика вече сякаш забраняват даже и употребата на нормалните традиционни падежни форми „мене” и „тебе”, и вместо тях налагат изгъзиците „мен” и „теб”! Кой в Македония ще приеме да говори така? Дори и думата „компир” им простее и я изхвърлят от българския език!!!”…

Аз смятам, че всичко, което сме направили през живота си и продължаваме да правим за приобщаване на новомакедонците към българщината, включително чрез популяризиране на българската история и разгласяване на родовата ни памет, ще бъде в крайна сметка напразно, ако не бъде стеснена отдавна съществуващата езикова пропаст. Тоест, ако не бъде предприета една успешна акция за въвеждане на организирано изучаване в средните училища и в университетите у нас на диалектите на българския език. Защото, ако не постигнем с общи усилия едно такова включване на македонския диалект в българските учебни програми, придружено от мерки против епидемията от чуждопоклонничество и глобалистично безродничество, която залива България, ние неизбежно ще превърнем в ежедневна практика следния действителен случай:

Беше един хубав юнски ден през 1996-та година, когато телефонът ми в службата иззвъня и се чу приветлив женски младежки глас от Скопие: “Hello, Mr. Chouchkov, my name is Katerina, from the Macedonian Red Cross in Skopje! I would like to talk with you about…”, и т.н.

Бях изумен, за момент онемях. И тогава внезапно ми хрумна да изиграя сцена от театър на абсурда и започнах да отговарям на въпросната новомакедонка Katerina на македонски диалект. Тя ми говореше на английски, а аз й отвръщах на прилепски. Тази нелепа и трагикомична ситуация продължи поне 25 минути. Дали в края на разговора ни тя се усети и почувства неудобно, или така ми се е сторило?

30 години по-късно, през 2026 г., обаче ще се случи нещо друго. Тук, в днешна България, телефона ще вдигне някой новобългарски младеж, който ще отговори: “Hello, Katerina, this is Anthony from the Bulgarian…”… И абсурдът ще стане пълен.

Богатството на един език са неговите диалекти. А не англоамериканската лексика, от която днешна България черпи с пълни шепи, и то всекидневно, пред одобрителния и утвърдителен поглед на Института за български език, който впоследствие охотно „узаконява” тази лексика и я включва в поредния новоиздаден „Речник на българския език”…

Спомням си следния случай. Преди няколко години, по време на едно увеселение по повод на нечий рожден ден, аз извърших срамно престъпление: казах пред компанията цели две-три думи на македонски диалект… Тогава една от присъстващите жени, преподавателка в СУ „Климент Охридски”(!), се обърна рязко към мене с назидателност и възмущение: „Ама ти защо говориш на македонски?!?”. (В същото време, нейната реч изобилстваше с английски думи.) Опитах се да й припомня, че съм македонец, т.е. българин от Македония, и че диалектите не са нещо позорно или просташко, а са съкровищница. Осъзнах обаче, че си хабя думите напразно, защото въпросната езикова преподавателка ме гледаше с презрение и подозрение, и дори с негодувание…

Ще отправя няколко препоръки към нашите ръководни и управляващи функционери относно позицията, която България трябва да отстоява в отношенията си с македонската държава. Моето мнение е, че е необходимо българската страна да приеме и да поддържа становище, което да се „подпира” на следните три стълба:

1. Никакви компромиси с историческата ни памет, доколкото е останала такава. Например, недопустимо е да си мълчим, когато властите в Скопие издават (през 2017 г.) книга от 300 страници за Ефрем Чучков, в която дори не се споменава, че той е българин от Македония. Немислимо е българската държава да позволява подобна гавра.

2. Българската литературна класика, а и изобщо българската литература трябва да бъде издавана в Македония само и единствено на оригиналния (български) език, на който е написана. Новомакедонският литературен език представлява една „обогатена” форма на македонския диалект на българския език, който е езикът-майка на новомакедонската книжовна норма. А езикът-майка е недопустимо да бъде превеждан. Да позволим българската литература да бъде превеждана там, означава да се откажем от понятията „македонски диалект на българския език” и „македонец” в смисъл на българин от географската област Македония, както и да се откажем от българската национална идентичност и историческите права на стотиците хиляди македонци в България.

3. Македонският диалект трябва да бъде включен в учебните програми за средните училища и университетите у нас, в рамките на поне минимален брой часове за изучаване на българските народни диалекти. В противен случай нашите правнуци няма да могат да се разбират без преводач. И ще започнат да общуват помежду си на… английски език. А днешната българска евроатлантическа „нация” ще стане световен рекордьор по денационализация и самоунищожаване.

Явор Чучков