Служебният вицепремиер по управление на еврофондовете Атанас Пеканов проговори дали ще прави партия. В медейното пространство плъзна слух, че той готви дясноцентристки проект „Ново начало“, който щял да бъде контрапункт на „Продължаваме промяната“.

Атанас Пеканов излезе с пост във Фейсбук. „Нека да не се занимаваме с жълтини и спекулации, а да се опитваме да говорим за проблемите пред нас, пред страната ни“, написа Пеканов. И продължи със задълбочен анализ на инфлацията и икономическата ситуация у нас.

Ето цялата позиция на Атанас Пеканов:

Нека да не се занимаваме с жълтини и спекулации, а да се опитваме да говорим за проблемите пред нас, пред страната ни.

Един такъв проблем в момента е инфлацията и ще ви споделя в едно дълго четиво малко от академичния дебат по темата. В последните месеци в развитите страни инфлацията е на болезнено повишени нива, невиждани от доста години.

Нормално е това да притеснява гражданите, тъй като ерозира покупателната им способност и реалните им доходи, и затова ще се опитам да дам малко светлина по този проблем, вече в ролята ми на експерт и макроикономист, особено с оглед на последните дебати, в това число и на тазгодишната конференция на Американската икономическа асоциация (AEA). Темата е особено важна и деликатна по исторически причини в България, но трябва да опитваме да говорим обективно именно по такива теми, по които имаме притеснения, защото иначе често те биват представяни през една опростена призма, която може да ни даде само грешни решения.

Повишена инфлация като цяло беше очаквана през 2021, макар и не в такъв размер. Почти всички популярни макроикономически теории щяха да предвидят още преди 12 месеца увеличена инфлация (от доминиращия в момента нео-кейнсианизъм, през обяснения свързани с отклонението от потенциала на икономиката/максималната заетост – т.е. свързани с възстановяването на икономическата активност от ниската база на кризисната 2020, и до вече по-скоро остарелия класически монетаризъм и виждания, свързани с паричната маса).

Основните фактори зад подема в инфлацията през 2021 бяха:

– базовите ефекти (фактът, че по време на локдауните през 2020 икономическата активност беше замразена, цените дори бяха намалени в някои сектори, и съответно през 2021 се възстановиха до предишните си пре-пандемични стойности)

– икономическото възстановяване, стимулирано от комбинацията от парична и фискална политика

– неочакваните смущения в доставките по света, особено от Азия към Северна Америка и Западна Европа, което доведе дори до недостиг на редица стоки

– както и основният феномен – шоковото покачване в цените на енергията

Тези четири фактора са двигатели на текущите инфлационни тенденции, като първите два бяха очаквани, а развитието на последните два беше най-изненадващо и влиятелно като размер, и същевременно най-трудно за прогнозиране. Именно последните два придвижиха инфлацията далеч над очакваните стойности обаче в Европа и САЩ.

Продължава да има две различни виждания по темата – една комбинация от аргументи, които казват, че текущата повишена инфлация е само временен феномен, и други аргументи, които сочат, че повишената инфлация ще се задържи. Доскоро повечето модели и икономисти по-скоро предричаха инфлацията да е временна – тъй като базовият ефект ще изчезне през 2022 (сравнението между извънредната и наситена с локдауни 2020 и относително нормалната 2021), и тъй като имаше очаквания за успокояване на енергийните цени и проблемите при доставките на стоки.

Прогнозирането на последните два фактора е изключително трудно – отчасти те зависят от геополитически фактори. При цените на енергията се наблюдаваха исторически отклонения – най-доброто обобщение по темата може да намерите на блога на Adam Tooze. Малко са хората, които преди година с точност са предвидили развитията в цените на природния газ, на петрола и на втечнения газ (LNG), за да препоръчат централните банки да затегнат своята парична политика с цел да неутрализират покачването на цените. Това би било и контрапродуктивно – би било стъпка, с която нарочно да се намали икономическата активност като фактор евентуално допринасящ в ситуацията за инфлацията, с цел да се балансира друг фактор – енергийните цени, които са напълно извън компетенциите на централната банка.

В общи линии това би означавало чрез централната банка да се намали съвкупното търсене в икономиката (по-високи лихви –> по-ниски инвестиции и по-ниско потребление) за да се излекува проблем, свързан с прекалено ниското предлагане в икономиката (на някои стоки и на евтина енергия).

Както във всички дискусии, имаше и други гласове разбира се, които предупреждаваха от рискове да не се прекали със стимулирането на икономиката – че планираните фискални и парични стимули могат да бъдат прекалено големи, да повишат прекалено икономическата активност и да „прегреят“ икономиката. Главният икономист на английската централна банка Анди Халдейн например предупреди, че прекалено силните парични и фискални стимули могат да повлияят на дългосрочните очаквания за инфлация (нещо, което още не се е случило, пазарите продължават да смятат, че инфлацията ще се успокои скоро).

Оливие Бланшар и Лари Съмърс миналия февруари предупреждаваха, че фискалният пакет на президента Байдън надвишава размера на кризата и ще прегрее икономиката на Щатите – предупреждение, което пост-фактум се оказа вярно, затова и в Щатите намаляват както огромните фискалните стимули (мерките за подпомагане на бизнеса), така и паричните стимули от страна на Федералния резерв.

Важно е обаче, че в тази криза спорът не беше по отношение на това дали са нужни фискални и монетарни мерки в помощ на икономиката, а техния точен размер. В макроикономическата политика намирането на баланса винаги е предизвикателство – и именно тук стоят страните в Европа в момента, в това число и България – дали сме прекалили със стимулирането на икономиката и дали това допринася за повишаване на инфлацията в допълнение на това, което идва от другите три фактора – базовите ефекти, енергийните цени и проблемите с доставките. Само ако това е така, и спокойно можем да отсъдим, че икономиката ни се е върнала на потенциала си, че безработицата е достатъчно ниска, макроикономическата политика на стимули – която се състои от парична и фискална политика, може да започне да се затяга.

Обвинението, че паричната политика е основен фактор за повишаване на цените (чрез т.нар. печатане на пари както казват медийните коментатори – нещо, което не се случва от десетилетия на практика) е относително несъстоятелно – банковите баланси на централните банки се увеличаваха солидно през последните 10 години, лихвените проценти бяха изключително ниски много дълго, и това нямаше никакъв ефект върху инфлацията – точно обратното, тя за последното десетилетие в Еврозоната беше почти постоянно под желаните и ефективни от икономическа гледна точка 2% годишна инфлация.

Десетки конференции, стотици икономически изследвания в последните години бяха посветени на това – защо всъщност инфлацията беше толкова ниска. В този смисъл насочването на недоволството точно към паричната, вместо към фискалната политика, в момента е по-скоро необосновано.

Какво може да се направи обаче в Европа и в Еврозоната?

На първо място е важно да се разбере, че апелите централната банка да повиши лихвените проценти за да успокои инфлацията !днес! показват по-скоро неразбиране на паричната политика и нейните ефекти. Паричната политика действа с дълго и продължително забавяне (a long and variable lag) върху икономическата активност и цените.

В еврозоната това забавяне е около година, година и половина. Това значи, че повишаване на лихвените проценти сега ще повлияе през дълъг трансмисионен механизъм на инфлацията едва след година, година и половина (накратко по-високите лихвени проценти ще доведат до по-ниско търсене на кредити, ще намалят инвестиционната активност на фирмите, ще намалят потреблението на домакинствата, ще натиснат надолу цените на имотите, всичко това ще доведе до вторични ефекти, и намалената икономическа активност ще се отрази при договарянето на заплатите и съответно при ценообразуването от страна на фирмите – но всичко това отнема доста време като процес).

В този смисъл важен принцип за централните банки е да не реагират на промени, които те оценяват като временни. Ако централната банка усеща, че има риск прекалено много и дълготрайно да надвиши инфлационната си цел от 2% в средносрочен аспект – само тогава тя трябва да започне активно да вдига лихвените проценти.

Концентрацията върху паричната политика в момента е погрешна фиксация, която може да донесе повече вреди за гражданите. Нужно е да се разбере, че прекалено бързото повишаване на лихвените проценти е нищо повече от спиране на икономическото възстановяване в неговия зародиш. Повишаването на лихвените проценти, освен до намаляване на новите инвестиции и потребление, води до по-високи лихвени плащания от страна на домакинствата и фирмите, които вече имат дълг. Голямата част от фирмите са преминали през кризата именно чрез взимане на кредит – повишаването на лихвените проценти за една фирма се равнява на увеличаване на нейните разходи – не по-различно от увеличаване на разходите й за ток. В крайна сметка част от тези повишени месечни разходи може да се предадат и на крайните потребители.

Какво може да се направи тогава?

Ако наистина смятаме, че икономиката прегрява, и това допринася за повишението на цените – тогава правителството през своята фискална политика може по принцип да вземе много по-бързите мерки. Аз лично не смятам, че сме достигнали този момент все още. А ако фискалната политика остане експанзивна – т.е. помагаща на икономиката – тя трябва да стане много по-добре таргетирана само към тези, които имат нужда – фирми от пострадали сектори, както и по отношение на инфлацията да индексира само там, където се покриват социални или базови нужди – ниските пенсии и социалните помощи, но не всички плащания. Ако стимулите се намаляват това трябва да минава през по-ясно фокусиране върху най-нуждаещите се, тъй като социалният проблем в България продължава да бъде болезнено ясно изразен.

Безспорно е, че в даден момент ще трябва да се премине към нормализация на паричната политика и централните банки ще трябва да намалят стимулите към икономиката. Въпросът тук е как по най-фин начин това да се случи, без да торпилира и без това крехкото възстановяване в Европа с оглед на голямата несигурност пред фирмите по отношение на пандемията. В икономическите среди спорим разгорещено по тези въпроси, използваме модели – теоретични и емпирични, за да търсим отговорите.

В сегашната ситуация те са изключително предизвикателство, но една от основните задачи трябва да бъде и гражданите да бъдат правилно информирани по този проблем – а не да им бъдат предлагани мерки, които всъщност ще им навредят, като преждевременното затягане на стимулите и съответно удряне на спирачките на икономиката.