Посрещаме Трети март както никога досега – отвратени, объркани, сконфузени, гневни и притихнали. Насред войната на Путин в Украйна страната ни се оказа в уникално положение – да благодари на Русия за миналото и да я съди за настоящето. Руското посолство в София сравни в навечерието на националия ни празник Владимир Путин с Царя Освободител и постигна обратен ефект. Видя се, че на днешния президент са му къси краката за равняване по такава историческа височина.

Александър Втори е заслужил популярното си име Цар-Освободител в Русия, като е дал свобода на крепостните селяни, а в България – като е извоювал свободата ѝ в Руско-турската война. Самият Путин, който черпи примери от Петър Първи и Екатерина Велика като строители на руската империя, не е показвал, че се вдъхновява от Александър Втори. От последните руски царе на него повече му допада Александър Трети, чиято статуя в цял ръст стоеше зад гърба му по време на последните преговори с европейски лидери в Кремъл на прословутата дълга маса. Неговото прозище Царя Миротворец (защото по негово време Русия не води нито една война) пращаше визуално послание към света, че намеренията на Путин са мирни. Скоро се видя, че посланието е измамно. А самият Александър Трети е запомнен в България, че скъсва дипломатически връзки с нея през 1886 г., след като се противопоставя на Съединението през 1885 г. Двете страни подобряват отношенията си едва след смъртта му през 1894 г. по времето на Николай Втори – последния руски император, канонизиран в ново време като мъченик.

Историята понякога се повтаря, но не буквално

В момента отношенията между България и Русия са на най-ниското си равнище по вина на Путин заради военните му престъпления в Украйна, които са предизвикателство към нормалната човешка съвест. От името на личната му пратеничка Елеонора Митрофанова българите бяха определени преди дни на страницата на руското посолство във Фейсбук като „евроатлантически подлоги“ (прихвостни – рус.), защото „в България са блокирани или не се зареждат коректно редица сайтове на руски държавни институции и медии, включително и на дипломатическата ни мисия в София“. Това състояние бе оценено като „информационна агресия“. В същото време посланичката, която се разминава с дипломатическата любезност, настоява да не наричаме агресията „война“, защото по думите на Путин била „военна операция“. Нейно превъзходителство трябва да знае, че ни е добре известен смисълът на българските думи и че Путин, който така и не разбра от чии земи кирилицата е стигнала до Русия, не може да ни учи на български език. Ако той продължава да влошава отношенията си с целия свят, ще имаме търпението да изчакаме Русия да се освободи от него, за да я погледнем с други очи. Така тя ще изпълни нова освободителна мисия, за която светът ще ѝ бъде благодарен.

Обладан от мегаломания,

Путин се превърна в обща заплаха,

защото безотговорно започна да сочи на света колко близо до ръката му е ядреното копче. Никой не е нападал и не се готви да напада Русия, за да се налага тя да вади на показ най-смъртоносния си арсенал. Руският президент се държи като международен рекетьор, който си въобразява, че предизвиква респект и отстъпки с насаждане на страх. Получи се обратното – вместо да разруши утвърдения след Втората световна война международен правов ред и да наложи волята си, светът се сплоти, за да го укрепи. Гневът от поведението му изкара на улиците и площадите стотици хиляди хора, а държавите забравиха другите си грижи и противоречия, за да му дадат колективен отпор. Като се изключат два-три режима, крепени с руско оръжие, Русия се оказа внезапно без близки приятели.  България в този възлов момент не залитна в погрешна посока, водена от русофилски сантименти, които нямат нищо общо с днешния олигархичен руски елит. Той е големият брат на българската клептокрация, зачената по негов образ и подобие в зората на криминалния ни преход. Неслучайно Русия в нито един момент не забеляза нейната вредна роля и дори ѝ даде публична закрила чрез критика срещу други, които я осъждат.

Българският народ казва:

„Дай му на човека власт, да го видиш какво представлява!“

Путин е на власт прекалено дълго – от 2000 година. Дори си резервира още власт чрез промяна на конституцията, за да управлява до 2036 г. Но властта е като наркотик и замъглява мозъка. Той дори не разбра, че се е натикал в позорния ъгъл, откъдето няма излизане. Русия няма бъдеще с Путин и ако иска да се върне в цивилизования свят, ще трябва да се отърве от него. Той унижи и своя народ, като го сведе до автомат за гласуване без право на собствено мнение. Всеки руснак, където и да се намира, ще изпитва неудобство не само заради санкциите, но и защото ще знае какво си мислят другите хора за неговата страна. Само за дни кредитният рейтинг на руската рубла падна до равнище „боклук“ според международните рейтингови агенции. А „кредит“ означава доверие. Същото става днес и с авторитета на Русия, за който няма прецизни измерители, но се усеща като неудържимо сриващ се. Точно преди 3 март общественото мнение и в България се обърна от положително към отрицателно за Русия.

Путин губи войната

независимо как се развиват бойните действия. Той не може да спечели нищо от нея. Започна я под предлог, че извършва денацификация на Украйна и сам подсети света да провери на кого от нацистко време подхожда неговото поведение. Като подпалвач на война нямаше никакво колебание да бъде оприличен на Адолф Хитлер. Това се видя по плакатите на много от големите протести в света. Хората вече го сочат като върховно зло, защото фокусира върху себе си гняв от всички посоки. Единственото останало му убежище е властта и затова ще се вкопчва в нея все по-отчаяно. Излезе ли от Кремъл, пътят му ще води право към Международния наказателен съд в Хага, където тече подготовка за посрещането му. Този път ще бъде кратък като Моста на въздишките от Двореца на дожите до затвора във Венеция, но няма да е развлекателен като туристическа разходка. Впрочем, руснаците задълго ще трябва да се откажат от туристически пътувания, което ще им помогне да се фокусират върху главната си задача у дома. Щом успеят, може да си върнат част от симпатиите в България, стъпкани внезапно от държавния им глава.

Светослав Терзиев, „Сега“