Довчера немислимото се случи и Путин влезе с оръжие в Украйна. Същото стана и през 2014-а, когато Русия влезе в Крим и присъедини тези земи към империята.

И в двата случая руският президент изненада света с елиминирането на международното право, копирайки действията на САЩ срещу Ирак през март 2003-а. Дори използва лексиката на американския президент и британския премиер и нарече войната срещу Украйна „военна операция“.

Преди 19 години Буш-младши и Тони Блеър заобиколиха ООН и реализираха операцията „Шок и ужас“ с аргумента за „иракско химическо оръжие“.

През февруари 2022-а Москва се оправда с погазените от Киев Мински споразумения, с продължаващия осма година артилерийски обстрел на Донецк и Луганск и с разширяването на НАТО по неговия Източен фланг.

Но и в „иракския казус“, и в „украинския казус“ американската и руската страна нямаха зад гърба си валидна резолюция на СС на ООН, санкционираща легитимна военна операция срещу друга държава.

Липсата на международноправна легитимност е морален проблем, взривяващ международното право и установения световен ред. Този ред не е съвършен, но поне гарантира минимално ниво на мирно съвместно съществуване и намалява риска от глобална катастрофа.

В иракския казус Вашингтон си посипа главата с пепел пет години по-късно, признавайки, че Саддам Хюсеин не е имал химически оръжия.

Но даже ако утре властта в Кремъл се смени след преврат, наследникът на Путин едва ли ще се покае за войната в Украйна. Защото

Минското споразумение бе скъсано от Зеленски

а НАТО наистина обсажда Русия, както октоподът обвива с пипалата си своята жертва.

В прочутия си трактат за изкуството на войната Макиавели съветва владетелите с прагматичен цинизъм: „Ако един принц иска да запази своето управление, той трябва да е подготвен да не бъде добродетелен и да използва това или не според нуждите…“

Според очевидци Сталин държал до леглото си „Принцът“ и подчертавал с червен молив избрани пасажи. Вероятно горният цитат е бил сред любимите му. Поради което не само опази властта си зад Кремълските стени, но и развя червеното знаме над Райхстага. И стори това, въпреки че Хитлер го приспа с договора „Молотов-Рибентроп“ и го нападна в гръб на 22 юни 1941-а.

Без съмнение и Путин е чел Макиавели, учейки се от горчивия опит на Сталин. Часове преди войната руският президент направи тв обръщение, в което оправда действията си в Украйна, сочейки  лятото на 1941-а като крах на илюзиите за честен мир.

За НАТО не е политкоректно, даже възмутително, ако някой направи аналогия между Пакта и Вермахта.

Но за Путин и генералите му подобно сравнение е начин на мислене, залегнал в актуализираната стратегия на руската армия под името „Доктрина за стратегическо възпиране“. В нея императивно се изключва факторът „изненада“ от евентуалния противник.

Първата военна доктрина е от 1993 г., когато президент е Борис Елцин. Втората е от 2000 г. и времето на Путин. Третата е приета през 2010 г., когато президент на Русия е Дмитрий Медведев, а Путин заема премиерския пост.

Последната обаче е първата, която не носи отбранителен характер. С нея Русия се ангажира ударно да развива сухопътните, морските и въздушните компоненти на ядрената си триада. В документа, който не е секретен, е казано директно:

„За руската армия ядреното оръжие е приоритетно“.

Дори след повърхностен прочит на руската военна доктрина е ясно, че внезапният руски удар срещу Украйна е следствие и от Мюнхенското изявление на украинския президент само преди седмица.

Пред участниците в международния форум Зеленски имаше неблагоразумието да заяви, че обмисля връщане на „ядрения статут“ на Украйна, разбирай въоръжаването на армията с атомна бомба.

Което не е никак трудно за държава с пет АЕЦ-а и с ядрен отпадък от тях, годен за лесно сглобяване на т.нар. мръсна бомба.

Само Запорожката АЕЦ има 6 реактора. Затова и първата работа на руските специални сили, в първите часове на войната, бе превземането на злощастната Чернобилска АЕЦ, където е най-голямото атомно гробище в Европа. И най-опасното.

Атомното откровение на украинския президент бе посрещнато с продължителни овации, вкл. от генералния секретар на НАТО и американския вицепрезидент.

Дали в този момент Столтенберг и Камала Харис са помислили за ужасния отзвук в Москва както от заплахата на Зеленски, така и от бурните овации на залата?

Все едно на международен форум в Хавана президентът на Куба да обяви, че кубинската армия ще получи атомно оръжие и присъстващият руски вицепремиер да акламира това.

Ясно е какъв би бил отзвукът във Вашингтон от такъв ултиматум и какви ответни действия ще последват от Пентагона. И кой би осъдил американската страна, реши ли да атакува ядрения остров, заплашващ самото съществуване на САЩ?

С този пример изобщо не оправдавам руската атака срещу Украйна. Точно обратното!

Тази война хвърля в кървав хаос не само Украйна

но и самата Русия, където не са забравили своите 14 000 загинали в Афганистан. Пристигнат ли първите ковчези от украинските бойни полета, афганистанската памет може да взриви руското общество.

Тогава афганистанската авантюра потопи СССР, както сега украинската драма може да торпилира Руската федерация.

Москва светкавично се възползва от мюнхенския гаф на Зеленски и започна истинска война.

Всъщност войната трябваше да се очаква. Поне пет пъти след 7 май 2000 г., когато пое президентския пост, Путин поиска от САЩ да спрат приема в НАТО на бившите съветски съюзници в Източна Европа.

Западът дълго време не разбираше Русия. Той игнорира сигналите, които Путин и Медведев изпращаха към Северноатлантическия пакт. На Мюнхенската конференция за сигурност през 2007-а Путин отправи остри критики към НАТО заради източното му разширяване, но отново не бе чут.

През 2016 г. Радио „Дойче веле“ интервюира Волфганг Ишингер – от 1996 до 1997 г. той представлява Германия на преговорите „НАТО-Русия“, когато е подписан Основополагащият акт, регулиращ отношенията между Северноатлантическия алианс и Москва. След 2008-а Ишингер е председател на Мюнхенската конференция за сигурност.

На въпроса прав ли е Путин, когато обвинява НАТО в нарушаване на договорености, изключващи разширяване на Алианса на Изток, Ишингер отговаря: „… В Основополагащия акт се казва, че в случай на разширяване НАТО се задължава да не разполага постоянни военни бази в новите страни-членки… Същевременно съм длъжен да призная, че ние отидохме твърде далеч на срещата на върха на НАТО в Букурещ през 2008 година, където обсъждахме ускорена процедура за приемането на Грузия и Украйна. Ние не дооценихме какво отражение ще даде това върху руските власти, в това число и върху военните. Те възприеха тези намерения като заплаха…“

НАТО наистина не дооцени страховете на Путин. След като не бе чут в Мюнхен, той осъзна, че планирано е обкръжаван от ядрени държави и граничещи с Русия техни сателити, обединени във военен съюз.

Атомната реч на Зеленски в същия Мюнхен бе последната капка на руското търпение. А след думите на Сергей Лавров, че при Трета световна война тя ще е ядрена и опустошителна, ставащото в Украйна вече е заплаха за целия свят.

Въпросът е дали сега НАТО ще спре експанзията си на Изток?

И дали с войната в Украйна Русия вече иска много повече от това, което обаче САЩ не искат – Нов световен ред…

Велизар Енчев