Драмата около смяната на военния министър в кабинета „Петков” започна небрежно, стигна до медийно кресчендо в неделния ден, в последния момент претърпя изненадващ обрат и – като че ли – приключи благополучно. Но повдигна въпроси, които тепърва ще търсят отговор. Засега е ясно, че заинтересуваността от оставане във властта на четирите партии в коалицията е силна, но не е достатъчна, за да ги предпази от необмислени или просто невнимателни постъпки, които могат да предизвикат неочаквано неприятни последици.

Относително безпроблемното съставяне на управляващата конструкция може би създаде у самите участници илюзията, че каквото и да си причиняват взаимно, все ще се размине. Лекотата, с която част от десните инициираха атаката срещу Янев, може да има две възможни обяснения. Първо – че предприемат рискована импровизация, чрез която да спечелят политически дивиденти пред своите избиратели. Второ – че става дума за предварително координирана с премиера и партията му акция, която има премислени външни и вътрешни цели и адресати. Старателно режисираната медийна хиперактивност в почивните дни по-скоро навежда на втория вариант. Каквито обаче и да са били сметките, те внезапно се объркаха – най-вероятно заради съпротивата на останалите двама партньори, а може би и на други фактори.

Негативните последици съвсем не се изчерпват с конфузната ситуация, в която попадна лично премиерът Петков. Дано той си извади поука, че трябва да бъде много по-прецизен в това колко и какво говори. (Като че ли още е рано с неговия политически и управленски опит да използва изрази от рода на „мой министър”, или да предпоставя личното си предпочитание като окончателно решение на коалицията.)  Има обаче и други, по-съществени поводи за загриженост относно по-нататъшната стабилност на правителството.

Най-напред, на хартия коалиционната формула е такава, че дава пълно право на всяка партия да посочва представителите от нейната квота в правителството. На практика обаче се получи нещо съвсем друго. Официално потвърждение няма, но според запознати източници поне един от партньорите е наложил вето на кандидатурата на Тагарев, което е предизвикало „пожарното” търсене на резервен вариант. Доказателство за това е тактично изразената от най-опитния парламентарист на БСП Вигенин „благодарност” към министър-председателя, че е успял да намери друга кандидатура, „обединяваща коалиционните партньори”.

Като се има предвид, че Стефан Янев бе от квотата на ПП, но не е свой човек за партията, можем да си представим каква турболентност би възникнала, ако се наложи да се сменя министър с ясен партиен статут. Иначе казано, възникна прецедент, който поставя под съмнение не само отделните персонални решения, но и цялостното взаимодействие в рамките на коалицията. Ако управляващите искат да си осигурят нужната устойчивост, не бива да замитат този проблем под килима, а да си изяснят отношенията, разбира се, без да го превръщат в публична разпра.

На второ място, рязкото усложняване на международната обстановка, заедно с неизбежните вътрешни политически, икономически и други последици, налага изключителна предпазливост, дипломатичност и много внимателно съгласуване на мненията, изказвани от представителите на отделните партии в управляващото мнозинство. Може би досега е преобладавала надеждата, че диаметрално противоположните позиции по редица въпроси ще остават встрани от фокуса на управлението, но това вече няма да е възможно. Каквото и да говорим, и десните, и левите, и останалите не могат да си позволят да влязат в конфликт с възгледите на партийните си ядра, които вече си „ръмжат”.

Трето, може би най-важното. Скоро ще настъпи времето, когато твърденията, че „правителството играе като един отбор” трябва да бъдат подкрепени от практически дела и резултати. Времето тече бързо и проблемът не е в достигането на символичната отметка на „стоте дни”, а в липсата на видим напредък по някои въпроси,за  които вече би трябвало да има някакво решение или движение към такова. Например, като изработването на проекта за мандатната програма на правителството и неговото обсъждане в парламента и с обществото.

Сериозната международна криза не само не е оправдание за липсата на яснота какво и как конкретно планира да върши властта, а точно обратното – засилва потребността от такъв управленски инструмент, който придава стабилност и спокойствие на администрацията и на обществото.

Засега имаме главно твърде общи и доста епизодични изказвания, които по-скоро оставят впечатление за разнобой и липса на единно държавническо мислене. Ако отчитаме, че нито един член на кабинета няма практически опит в подготовката на такъв документ (в съответствие с истинските стандарти на доброто управление), задачата няма да е от лесните.

Вече се видя, че голямата разнородност и липсата на политическа практика сред новите управляващи няма как да бъдат компенсирани със словесна активност и излъчване на усмихната позитивност. Нужни са дела и резултати, пък били те и скромни. Ако още в близките седмици правителството и подкрепящото го парламентарно мнозинство не покажат, че са способни да действат и да напредват в решаването на проблемите, търпението на иначе добронамереното към тях обществено мнозинство ще започне да се изчерпва.

Проблемът не е толкова в опасността да загубят властта – такава непосредствена заплаха не се очертава, дори и само заради липсата на сериозна алтернатива. Много по-лошо развитие би било разочарованието и ерозията на доверието от страна на желаещите промяна българи, защото без този ресурс това правителство няма как да постигне истински успех.

Кой знае, може би проблемите, които сами си създава това управление, ще му помогнат по-бързо да си стъпи на краката и да тръгне напред.

Александър Маринов, съветник на президента, в. „Банкер“