Много е хаплива руската посланичка Елеонора Митрофанова. Нещо я изнервя и не личи какво. Напада България неизвестно защо, съзнателно търси думи, които не са допустими в дипломатическия речник. Ако тя не страда от лични проблеми в общуването, а изразява официална позиция, каквато ѝ е работата, си струва да се запитаме защо Русия преминава към толкова агресивен тон.

По принцип е ясно, че тя не държи много на международния си образ, защото целият свят (с няколко незначителни изключения) вече я смята за агресивна държава, след като нападна безпричинно Украйна. България осъжда поведението ѝ,  което не бива да е изненада, защото такава е колективната позиция на ЕС и НАТО. Даже българската реакция е видимо по-умерена отколкото на други държави, защото не е комбинирана с изпращане на оръжия и боеприпаси за Украйна. И въпреки това от руското посолство в София блика ярост срещу България, и в частност срещу нейните управляващи. Вероятно има причина, която е отвъд напрежението, произтичащо от войната в Украйна.

„Ако не беше СССР, България щеше да остане само Софийска област“,

избълва на 25 март нейното превъзходителство пред проруския информационен сайт Поглед.инфо. Няма смисъл да се спори доколко е вярно исторически подобно твърдение. Тук е важно отношението, тонът, който съдържа смесица на високомерие и презрение. С други думи: вие, нищожества, трябва да сте ни благодарни, че сме ви позволили въобще да ви има. Радвайте се, че ви позволяваме да ни се кланяте!

Елеонора М. се поставя на някаква недосегаема висота, от която наблюдава държавата, където е акредитирана. Два дни по-рано тя пусна позиция във фейсбук страницата на посолството със следния поучителен текст: „Смятаме за неприемливо по никакъв начин чиновници на тази или онази страна независимо от ранг и официална длъжност публично да критикуват Посланика на Руската Федерация за оценките на случващите се в приемащата държава събития.“

В това монументално изявление си струва да се забележи, че  „Посланик на Руската Федерация“ е все с главни букви, а разните „чиновници“ (премиер и министри) са с малки. Най-големият от тези дребосъци премиерът Кирил Петков си бе позволил да обърне внимание на госпожата, че „не е приемливо по никакъв начин чужд посланик да говори от името на българския народ срещу българското правителство“. Тя пък бе рекла преди това, че „хората в България не подкрепят реториката и действията на своето правителство по отношение на специалната операция в Украйна“.
Руската посланичка си резервира правото да оценява събитията в България, но отрече правото на нейните управляващи да дават оценки на самата нея. От което възниква въпросът

кой е домакин и кой е гост в тази държава?

Митрофанова се държи така, сякаш е не само домакин, но и стопанин на държавата. Откъде такова самочувствие? За да не се връщаме към далечни спомени от Руско-турската война и социализма, можем да се концентрираме върху събитията от последните десетилетия. След краха на социализма демокрацията в България бе изградена по умален шаблон, донесен от Москва. Руската криминална олигархия си направи местна клептокрация, като и на двете места методите бяха разбойнически – разграбване на държавните ресурси, изсмукване на спестяванията на гражданите, създаване на нагла прослойка, въздигнала се от нищото, но парадираща с внезапното си забогатяване. Официалните власти бяха превърнати в чиновническа администрация, която да служи като трансмисия между голямата и малката клептокрация. Митрофанова неслучайно използва такива думи, защото знае какво означават.

Този модел функционираше безпроблемно повече от три десетилетия, но се пропука, защото дойдоха на власт младежи без ангажименти от зората на прехода. Те си позволиха да посочат на висок глас

главното зло в България – корупцията,

а това е думата, която руското посолство не дава да се произнася. Клептокрация без корупция е като леха без вада. Възникна риск да спре цъфтежът на руското корупционно влияние в България. На последния Европейски съвет, в който участва и американският президент Джо Байдън, премиерът Петков се похвали непредпазливо: „Имах възможност да поговоря с президента на САЩ Джо Байдън. Повдигнахме много важна тема – как корупцията може да бъде инструмент на Путин на Балканите. Дадох примера за руски и турски поток, където нашата страна изхарчи 3 млрд. лв. за тръба, която не можем да ползваме, и джиповете на „Аркад“ са при г-жа (Севделина) Арнаудова. Оказа се, че Путин го е правил това не само в България.“

Възможно е премиерът да знае нещо, което не е широко известно. Така например, най-неоткриваемото нещо в държавата се оказа пътната карта за развитие на газопреносната инфраструктура на територията на България, подписана през 2017 г. от тогавашната енергийна министърка Теменужка Петкова и от шефа на „Газпром“ Алексей Милер. Бившият служебен министър на енергетиката Андрей Живков заяви през 2021 г.: „Пътната карта не успяхме да я открием, но бяха открити документи, в които се цитира пътната карта. Това показва, че тя съществува по един или друг начин. Пуснах писма до БЕХ, до „Булгартрансгаз“, дори до Министерския съвет, като отвсякъде получих отговори, че тази пътна карта я няма“. Защо такъв стратегически документ изчезва от държавата, а Русия дори не ни праща фотокопие за архива?

Възниква риск информацията да започне да изтича,

ако някои бивши управляващи начело с тогавашния премиер Бойко Борисов бъдат приканени да си спомнят. Нервната криза у г-жа Митрофанова стана особено видима след неговия кратък арест на 17-18 март. Ако се разприказва, какво ли би могло да излезе за корумпиращата роля на Русия в България? Ами за ролята на посолството, което се е разпореждало с българските власти като с негови „чиновници“?

В типичния си стил „Пра’им се на луд“, Борисов веднага се оприличи на руския опозиционер Алексей Навални, който лежи в затвора заради критики срещу режима на Путин. Това би трябвало да изключи подозрението, че е бил кремълска „подлога“ (любима дума на Митрофанова).

Светослав Терзиев, Сега