От 24 февруари насам един въпрос е важен за нас – какво ще правим, ако тук започнат да падат бомби? Ако сме в състояние на война. Готови ли сме да спрем агресор? Имаме ли армия? Единни ли ще застанем пред лицето на врага, който и да е той?

Този въпрос не се чува – по традиция важните въпроси тук се замитат под килима, а отгоре, по течението, на воля плуват второстепенни питания. За нас течащата в Украйна война е нещо далечно, а това, което живо ни вълнува, е дали сме русофили или русофоби, дали проявяваме достатъчна емпатия към украинците, или доколко подкрепяме руснаците в опита им да направят един голям “русский мир“. Ние се вълнуваме страшно много от цените на олиото, най-големият ни сблъсък с войната са украинските бежанци, а собствената ни армия въобще не ни интересува. Май нямаме такава? Или имаме, ама е малко?

Войната ни завари такива, каквито сме от години –

разпаднало се на съставните си части общество,

което няма никакво намерение да потърси консенсус по какъвто и да е въпрос, дори и когато става дума за собственото му оцеляване.
Ако някой ни нападне, не знам кой ще отиде да се бие. Украйна удиви света, като се задържа на ринга повече от 4 дни, но никой няма да се учуди, ако ние посрещнем агресора (абсолютно няма никакво значение кой е той) след 4 часа с хляб и шарена сол на „Орлов мост“.

Руската и украинската армии са пълни с доброволци. Тук ще ни трябва поне седмица, за да подредим бюрата за записване на доброволци, след това ще ни трябва седмица, за да осмислим що няма въобще доброволци, седмица – за да се поскараме хубаво в социалните мрежи, а в това време всеки би ни прегазил 5-6 пъти.

“Ако искаш мир, готви се за война”

Всеки политик, който не разбира смисъла на тази сентенция, вероятно е просто предател. През последните 30 години армията, която и преди години не бе кой знае какво, системно бе разсипвана от подобни предатели. Преди години цялата ни отбранителна система се крепеше на идеята, че руснаците ще дойдат след половин час и ще ни спасят от НАТО. После нищо не се промени – сега всичко се крепи върху идеята, че нямаме нужда от нищо, просто НАТО ще дойде след половин час и ще ни спаси от руснаците.

Предпочитахме да пълним отбранителните си стратегии със словесен бълвоч, в който ние – членовете на най-силния отбранителен клуб в света, няма от какво да се страхуваме, нямаме естествени врагове. Вместо да се запитаме – с какво помагаме ние на НАТО, всичко пак се завъртя около постулата – защо ни е армия, след като има кой да ни пази. Сега, когато НАТО засилва източния си фланг, ние допълнително се разоръжаваме. Сега сме на такова дередже, че

нямаме годни каски, които да пратим на Украйна

В армията има 25% недокомплект, най-тежко е положението в Сухопътни войски, от които читави са само трите батальона на Специалните сили. Реформа във ВМС така и не се проведе. Единствената реформа, която бе започната, но не и завършена, бе във ВВС. Войната на Русия срещу Украйна стана повод да се ускори тази реформа, но вместо това виждаме ускорение, което може да изхвърли зад борда и нищожните отбранителни способности на страната ни. Защо? Заради политиците, разбира се. И заради обслужващия ги военен персонал.

Ето какво се получи – поръчахме модерни и скъпи F-16, които ще дойдат вероятно след три години. Имаме си няколко МиГ-29 и Су-25, които смятахме да ползваме до 2030 г. Т.е. бе решено плавно да минем от руска на западна авиация.

В същото време обаче Москва нападна Украйна и евроатлантическата общност наложи пълна блокада на Русия и Беларус, където се ремонтират съветските самолети, откъдето идват и резервните части за тях. Дотук – пак нищо особено – МиГ-овете могат да се отремонтират и в Полша, а защо не и тук, в България – в “Авионамс”.

Позивната обаче се оказа друга. Позивната сега е да приземим веднага самолетите си, да чакаме търпеливо първата партида F-16, дори и с риск в това време да останем без авиация и без летци, което е още по-тежко престъпление. А, да – почти безалтернативно – да поръчаме още една партида F-16, че да скалъпим ескадрила поне.
За правителството и върховете на армията ни – приземяването на авиацията ни като че ли е безалтернативно. Президентът подхвърли идея, която би решила проблема с липсващата авиация – да закупим европейски самолети втора употреба. Да имаме някакви самолети, докато дойдат F-16. Всъщност това е

най-добрата идея, която може да спаси положението 

И превъоръжаването на ВВС трябваше да започне оттук, от закупуването на стари самолети, които в ход да заменят руските, а не да чакаме Русия да нападне Украйна.

Така направиха в Румъния – Букурещ реши да се откаже напълно от старите МиГ 21 LanceR. Преди да го направи обаче, си купи 17 броя F-16 MLU „втора ръка“ на два транша от Португалия. При сключването на сделката преди около 8 години цената на първоначалната пратка от 12 машини беше 628 млн. евро. След това Румъния реши да си купи още 32 броя F-16 „втора ръка“, този път от Норвегия, и то на цена от 513 млн. долара, което на практика е без пари. Машините са много стари, но с ремонт на двигателите в румънското предприятие Aerostar в Бакъу Румъния ще има три ескадрили, които ще експлоатира 10 години, като в този период ще събира пари за пето поколение F-35. Т.е. Румъния си купи много на брой евтини самолети, отказа се от руските и ще вземе качествени изтребители.
Ние направихме обратното – поръчахме си 8 броя нови и скъпи F-16 Block 70 ($1.256 млрд., или около 2.2 млрд. лв.), изтребители четвърто поколение, които няма да дойдат скоро, а в същото време приземяваме руската си авиация.

Ние постъпихме като Ирак след войната в Залива

Някъде към 2011 Ирак си поръча 36 F-16C/D Block 52, известни също с обозначението F-16IQ Viper. Два от самолетите бяха загубени при инциденти по време на първоначалния период на обучение в Съединените щати, така че в авиобазата Балад край Багдад пристигнаха 34. Впоследствие се оказа, че самолетите бързо влизат за ремонт и за 100-годишнината на иракската армия миналата година, за парад успяха да вдигнат във въздуха 23 Viper-а. Иракчаните разбраха на свой гръб, че поддръжката на F-16 е изключително важна. Ние тепърва ще го разберем. Напускането на американците от Ирак доведе до “канибализиране” на самолети – вземаш резервни части от един самолет и ги слагаш на друг.

Полша е друг пример – тя има МиГ-29 и F-16, като и за двата типа самолети има постоянни критики за лошото им състояние. През 2018-а пилот на МиГ-29 загина близо до Пасленк заради дефектно модифицирана катапултна седалка. Полетите бяха спрени, после възобновени, последваха нови инциденти. Появиха се информации и за лоша поддръжка на F-16. Членове на Европарламента и на полския Сейм ретранслираха съобщения в медиите, според които само 37% от полските самолети могат да летят. Заговори се също за канибализиране на самолети. Също се появи темата за недостиг на летателен състав. Сега Полша има МиГ-ове, които бе готова да изпрати в Украйна, само че някой друг да свърши тази работа.

Така правят страните, които модернизират своята армия. Някои умно – с мисъл в перспектива. Някои – като нас, вторачени в своя пъп. Всички останали обаче се стремят към едно – да поддържат бойната готовност. Никой не смята да зачерква вид войски, както се канят нашите безкрайно умни политици и техните военни продължения.

По-големият проблем за нас в случай на война обаче си остава обществената апатия – дори към неща, които би трябвало да защитаваме със страст като дом, семейство, общност. Тази апатия убива всякаква перспектива за обществен подем – не само по време на война, но и по време на мир. Ние не вярваме в себе си, т.е. не вярваме, че можем да изградим работеща икономика, да прегърнем новаторски технологии, а оттам – и да имаме боеспособна армия. Ние вярваме, че ще изчезнем, като преди това се разбягаме надалеч. Липсата на лидери на общественото мнение, потопени от тинята на социалните мрежи, допълва мрачното настояще. Всеки се е затворил в малкия си социален виртуален облак. Щом сме стигнали дотук, спасение няма. Освен в бавното и методично разбиване на границите между нас.

Петьо Цеков, Сега