Случките в живота могат да бъдат много смешни и много тъжни. Водевилът „Корнелия Нинова и мандатът“ е от двете на квадрат. Добре че свърши, защото бе истинска мъка да се наблюдава. Това бе много повече от Чехова драма – през цялото време пушката на стената гърмеше по самата Нинова, а тя с мазохистична сериозност обясняваше врели-некипели, за които хората се чудеха: „Абе, тази жена добре ли е?“. Още по-интересно е, че пушката бе сложена от самата нея.

Всичко това бе част от много по-голяма трагедия, която се случва с БСП. А етюдите с мандата най-вероятно ще бъдат пирон в един политически ковчег. Не бива да има чудене чий – на партията, която за десетина години

сви избирателите си от 1 000 000 на 267 000

Макар малцина да го съзнават, всичко това е процес от национално значение – покрай БСП и самото ляво изчезва, просто престава да го има в България.

Нека върнем лентата 8 месеца назад, за да си припомним колко смешно-тъжно започна настоящият сюжет. И да видим, че крахът не е сензация, а венец на обективната логика:

Подредена четвърта на вота и регистрирала най-слабия резултат в историята си, БСП получи ключови позиции в новото управление – вицепремиер, трима министри и роля на нещо като балансьор във вътрешните противоречия. Това се случи, след като досущ свекърва Нинова наобикаляше сватовете (помним снимките й с Кирил Петков от ранни доби). Стана работата (младите се взеха, при това четворна сватба), с което уж „изпадналата от А група“ БСП грабна медал. Успоредно се случи още нещо чудно. Нинова получи ресор „индустрия и икономика“, така вместо пенсионер се превърна във втория по значимост човек в кабинета. А имаше очаквания за пенсия, понеже сватосването бе извършено, докато е в оставка като лидер на БСП – „поемайки отговорността за катастрофалния изборен резултат“ (нейни думи).

Но има ли свекърва в оставка? –

няма, доказана бе отново.

После Русия нападна Украйна. И повечето местни политически стратегии (не само на Нинова) рухнаха. Пределно ясно бе, че има агресор – Русия. Че България е в НАТО, ЕС. Че Бойко Борисов бе съборен с помощта на САЩ, съответно премиерът Петков се ползва с доверието на американците. Ясно бе също, че при войни заводите в Подбалкана работят на макс (конфликтът в Сирия например). На целия този фон България нямаше как да не изнася оръжие за Украйна. И го направи активно чрез посредници. Още по-ясно бе обаче, че немалка част от българското общество е проруски настроено. 100% от гласоподавателите на БСП са такива, самата партия има много московски приятели.

И какво избра Нинова, стегната в менгеме?

Как излезе от ситуацията вицепремиерът, в чийто ресор са военните заводи? Стори най-лошото – да говори неистини. Дори най-червената бабичка от най-затънтеното село знаеше, че позицията „Нито патрон за Украйна!“ е просто лозунг. Всички българи виждаха, че това въвлича цялото българско правителство в половинчатост, шикалкавене и отказ да се поеме отговорност за онова, което и без това се случва. Кацаха и излитаха транспортни самолети, а тя обясняваше, че нищо такова няма. Кога точно страх, зависимости и лъжи са носили нещо добро? Никога.

По едно време Петков и побратимът му от ПП, също вицепремиер, Асен Василев отказаха да играят по свирката на „Газпром“. А руският газ е базова идейна опора на путинофилията у нас. Съответно Нинова и БСП отново попаднаха в небрано лозе. И докато хъкаха-мъкаха как да „възстановим отношенията“, Петков взе, че изпразни руското посолство… Нищо друго не сътвори Нинова, освен че направи сърдити чупки и стойки. Междувременно падна и ветото за Македония, което уж щеше да стане „само през трупа“ на БСП. По това време партията вече наистина беше труп – заради стоенето си в правителството.

БСП нямаше друг избор, защото неучастие или излизане от кабинета означаваше нежелани от народа поредни избори, би опонирал някой. Не е вярно. Базово погледнато, правилният ход за БСП преди 8 месеца бе парламентарна подкрепа на кабинет без собствено участие. Така тя щеше да даде принос в анти-ГЕРБ фронта, заобикаляйки рискове и провали. Разбира се тогава никой не знаеше, че Путин ще нападне Украйна, тоест ще настанат непреодолими обществени и политически разломи. Но

излизане от кабинета, съчетано с подкрепа в парламента,

БСП можеше да предприеме във всеки един момент после. Странна бе тази ситуация, в която ИТН „разтурва седенката“, върви се към избори и дори ПП почва да се готви за тях… А партията с най-много сгазени червени линии е здраво вкопчена във властта. Разбира се, смелост да се откаже публично от тях, заставайки на страната на истината, едва ли някой е очаквал от партията.

Така се стигна до последния етюд с мандата. Цели 10 дни го държа Нинова след като бе ясно, че настоящият парламент няма продуктивни решения – ако имаше, още ПП щеше да ги намери. Какви ли чудесии не сътвори тя през това време – кандърдисваше отдавна отказалата се ИТН, насрочваше пленуми да протака, някаква законодателна програма изобрети да внася… Дори номинира Асен Василев за премиер, който е най-мразеният от червения електорат човек, след като прояви невиждано твърд тон към Русия („Ако някой ни обяви война, трябва да е готов за нашия отговор“)… Върхът на хумореската бяха думите „Мандалото хлопна“ по адрес на ИТН, след като Слави Трифонов официално извади партията си от преговорите – сякаш наистина Нинова бе хлопнала мандалото, а не Трифонов.

Официалното обяснение за това поведение през последните 10 дни се знае – Нинова и БСП са правили всичко възможно да има правителство, а и за да се види кой точно го проваля. Но по-вероятно са други две – неадекватност и жажда за власт. И двете състояния са си чисто човешки, срещат се надлъж и шир. „Живее ми се! Живее ми се, бе!“, обясняваше застаряващият Миташки в „Оркестър без име“, навъртайки се около младата певица Рени. Така и на БСП й се управлява.

Управлява й се, бе, това е!

Затова не пускаше властта, затова в несвяст се мъчеше да я задържи – независимо от реалностите. И на самата Нинова й се управлява! Ако не държавата, то поне БСП. Иначе отдавна да бе сдала лидерството след толкова провали. Има още нещо интересно около самата нея – скарана е с много хора в БСП, скарана е с абсолютно всеки в лявото пространство, скарана е и с президента Радев… Обаче не и с Василев, Петков. Иска да се хареса на жълтопаветния площад, където дефилира при митингите в подкрепа на правителството. Какво я събира с хората, които наритаха драгоценната Русия? За какво флиртува с жълтопаветната десница, която е исторически враг на БСП? Пак властта, разбира се, нищо друго. Властта е изкушение, което кара хората да вършат ненормални неща.

Няма съмнение, че на традиционния празник този уикенд Бузлуджа отново ще почервенее. Хора ще слязат от автобуси, ще аплодират лидера си, заедно утешавайки се: „Постъпвахме разумно, те изборните машини ни отнеха гласовете…“.   Даже някой ще разкаже духовита история как всички мислили, че БСП умира, пък ето на, тя взела властта! Така в шеги и закачки

наивни и захлебващи от „Позитано“ хора

ще останат слепи за най-важната истина: БСП отива в небитието. Това се случва и поради фундаментални процеси, свързани с отпадналата обществена необходимост на старите компартии (маргинализираха се в почти целия бивш социалистически блок); и заради конкретните грешки на Корнелия Нинова като лидер през последните години. Дискусиите за смъртта на БСП са наистина отдавна, малцина вярват, че тя ще настъпи. Но първият довод са тия 267 000 гласа от ноември – никой не вярваше, че партията ще доживее такъв нисък резултат; а той дойде като тенденция, трайно явление. Вторият довод е самото ляво пространство – то се свива. Вдясно има навалица от партии и избиратели (ГЕРБ, ПП, ДБ…). Вляво са само БСП и нейната Бузлуджа. Другият електорат, гласувал някога вляво, вече не е ляв, а националистически, преориентиран към „Възраждане“. Дясното си е дясно, лявото, схващано като социално, се маргинализира, то се превръща в бясна русофилия под формата на национализъм – такава е електоралната разстановка у нас.

Цирковете с мандата дойдоха от партия и лидер, на прощаване заровили глава в пясъка. 4-процентовата бариера може да се окаже висока за партията този път. Ако някой все още не вярва, отново да помисли вярвал ли е, че ще се случи числото 267 000.

Диян Божидаров, Сега