Интервю на Алексей Песков с политолога Евгений Сатановский, svpressa.ru

Удивителното е около нас – Западът, толкова чувствителен към съблюдаването на либералните ценности, не просто си затвори очите, докато украинският национализъм растеше и възмъжаваше – той с всички сили го подхранваше, даваше му бисквитки и внушаваше на нацистите от киевския режим убеждението за правилност на избрания антируски курс. Даваше пари, въоръжаваше, обещаваше дъга – и в прекия и в преносния смисъл на перспективата.

В миг бяха забравени хиляди евреи и поляци, умъртвени от бандеровци по най-зверски начин в годините на Втората световна война и сега, последователите на тези „герои“ изведнъж станаха борци за демокрация… Какво стана с „общочовешките ценности“ – разговор с известния политолог Евгений Сатановски, президент на научния център „Институт по Близкия Изток“.

– Евгений Янович, защо при такава откровена непримиримост към нацизма, заради отношението му към евреите и редица други народи, западният свят спокойно възприе украинския национализъм по отношение на руснаците? „Руснаците на бесилото“ стана едва ли не държавен лозунг…

– Кой казва, че по отношение на евреите тази непримиримост е съществувала изначално? След Втората световна война няколко десетилетия се води ожесточена борба поне някой да си спомня за Холокоста. И така, с нокти и зъби, хората бяха принудени да признаят, че не е хубаво да се убиват евреи. Но се оказа, че това не е лесно да се постигне.

Що се отнася до руснаците – каква дилема би могъл да има Западът, Русия трябва да се унищожи, това за него сега е главното. Провежда се съвършено твърда политика на ликвидация на Русия, наред с всичко руско. При това, дори още по-акцентирано, отколкото беше при Хитлер или в предшестващите го столетия. Щеше да е наивно да предполагаме, че Европа или някакъв „колективен Запад“ ще следват каквито и да е правила на играта.

Ако Бандера убиваше не само евреи и поляци, но и воюваше с Червената армия, значи той е бил забележителен човек, защо да не го наречем и герой, както неотдавна направи Стивън Кинг. Да, после той се опита да се оправдае глупаво, но всичко е записано, пранкърите си знаят работата. За Запада всичко е просто: ако Зеленски, президентът на Украйна, е евреин, значи режимът не е нацистки. Тъкмо затова и малкият комик беше поставен там. А на това, че режимът по всички признаци е нацистки, веднага отговарят „Ама как така, президентът нали е евреин!“ Цинична работа, прагматична, подла – такава е. По отношение на Русия винаги е била такава, винаги ще си остане такава.

– Но все пак, защо са недопустими нападките по национален признак по отношение на евреите, а за други нации – руската в дадения случай – са напълно нормални?

– Евреите просто можаха да докажат, че когато започнат да ги унищожават, те се съпротивляват. Освен това, голямо количество хора, които сега взимат решенията на Запад, не желаят особено да се свързват с Израел или с еврейската диаспора в самите САЩ, започвайки лов срещу тях. Това най-малкото е безсмислено. През Втората световна евреите до такава степен бяха приключени, че сега те не представляват никаква опасност, ако такава въобще е възможна. Даже вече започнаха тихичко да притискат Израел – и по палестинския въпрос, и по редица други теми, като се отнасят към него не много по-добре, отколкото към нас. А и какво да искаш от евреите? Нефт нямат, газ също нямат – несериозна плячка, няма смисъл да се захващаме.

Но когато заприходиха всички руски активи, за което голямо благодаря на либералите, веднага златновалутните резерви паднаха на триста милиарда долара. А ако одрусаме и частните капитали, като цяло ще се събере и трилион. Сериозна работа.

Но когато работата опре до евреи, които имат пари за конфискуване, те ще минат в графа „руснаци“ – като Фридман, Авен (руски милиардери, живеещи в Лондон, чиито чуждестранни сметки бяха запорирани след 28.02.22 и поради това те водят дела – б.пр.) и всички останали. В тази ситуация те отлично се вписват в ролята на руснаци.

– И въпреки това украинската русофобия не възбуди никого, на никого не му беше до нея, докато тя пред очите ни набираше сила, укрепваше, превръщаше се в откровен нацизъм. Запплювайки всички демократични ценности…

– Защо никого? Нас това даже много ни възбужда и възмущава. А останалите няма нужда да се възмущават, ловният сезон на руснаци е открит! Трябва да правиш разлика, кога си дивеч, който се ловува, и кога си почтен партньор, с когото учтиво се договаря всичко добро. С „почтените партньори“ даже за известно време се бяхме договорили, известно е, и ни взеха в „седмицата“ G7, наравиха я 8. Но като видяха, че изравяме ушите – защо пък да не ги откъснем?

Отборът, който е отговорен за това, обикновено се наричат системни либерали. Но, простете, всички те – Горбачов, Елцин и най-близкото им обкръжение – откъде се взеха? От Америка ли ни ги внесоха? Или са продукти на съветската система? На съветската са. Сами прогниха отвътре. И кого да виним за това, че се отказахме?

През деветдесетте във всички наши офиси имаше хора, командировани от Централното разузнавателно управление, и решаваха – какво тук, в Русия, трябва да се унищожи и какво да се приведе под външно управление. И за да си оставят възможност да грабят – достатъчно беше парите да се подредят там, откъдето при нужда може сппокойно да се приберат в ръцете им. Което и всъщност стана…

-… когато преминахме в разряд дивеч. Но ни се иска да вярваме, че няма да смачкат Русия и няма да унищожат руския народ.

– Както знаем, всичко се случва. За хилядолетия цивилизация много народи са били унищожени – от тези, които са съществували преди пет хиляди години, са останали китайците и евреите…

– Възможно ли е да се успокоят сърцата с някакъв договор между Русия и Запада?

– Трябва да сме абсолютни идиоти, за да подпишем такъв договор, и не бива да изключваме възможността да е точно така. Но се надявам, че не цялото наше ръководство си е изгубило ума. А какво ще се получи от всичко това – не мога да гадая. Може би ще вземем Вашингтон, може би – не. Но ми се иска отново да видя Одеса, да се разходя по Приморския булевард. Доста отдавна не съм ходил там.

Източник: vpressa.ru

Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова