Става все по-лошо. Злото пристъпва около нас – но не го усещат само българските политикани, те и в Ада ще отидат ухилени. Сега ни навързаха с камиона, който взриви Кримския мост. Вярно или не – в подобни случаи ние все си патим. Спомнете си как Сергей Антонов убиваше Папата – и досега тази фантасмагория върви по петите ни.

А пък Иван Костов пак приватизира – този път самата История. Тия дни той издаде нова книга, озаглавена „Политиката отвътре“.

Отвътре? Разбира се, това обещание е напълно измамно. Колко „вътре“ би ни допуснал Костов, без ритуално да се самоубие? Тъй че, както и в досегашните си книги, той само ще се почесва по главата, а вратата пред Истината ще си остане здраво залостена.

Неговите отношения с Истината са много специални: той е потаен като будистки монах, лицето му е застинало в някакво подобие на усмивка, което трябва да минава за многозначително.

Потаен хищник – това определение чудесно му приляга. Хищническият му инстинкт е известен на всички, които са имали вземане-даване с него. Знаят го и ония десетина министри от правителството му, които той освободи баш около коледните празници на 1999 година – без никакво обяснение, освен, ако не приемем усмивчицата му за някакво обяснение.

Със същата гримаса удостои и президента Петър Стоянов, който наивно го прикани със сърцераздирателното „Кажи си, Иване, те ще те разберат!“ Този вопъл остана да виси като палачинка между звездите, както би се изразил някой несръчен поет, макар въпросният стих да се приписва на един от френските класици.

Подканяйте го, колкото си щете – нищо няма да ви каже, и така, докато се почувствате като пълни идиоти. И се откажете да търсите Истината. Това е една от особеностите на неговата технология, с която той майсторски обладава Историята: никога не отговаря, не влиза в полемики, нищо не признава, нищо не помни – ако то не е важно единствено за него.

Този му подход го прави Идеалният Летописец, който се отнася към Историята като към своя държанка. Точно така. И сякаш печели битката за Истината.

Обрасъл е с митове, които сам подхранва или грижливоо подкастря, докато станат удобни за него. За тази цел използва посткомунистически измекяри – един от тях го нарече „Новият Стамболов“, дотам стигат в слагаческите си припадъци тия.

Те виждат в него собствената си порода на ренегати и отцеругатели.

Все пак, техен си е в някаква степен – скимтял е чинно да го приемат в тъй омразната му в Комунистическа партия, сякаш тя ще го отведе направо в Рая, може би и наистина да го е мислил. Знаят ли тази дребна подробност ония, които послушно се редят да си вземат автограф от него? И сетне се увеси на врата на наивниците от СДС – а след време и ги загроби.

Писал съм доста за него, но едва тези дни се сетих за нещо, не е казвано досега: ако в края на 89-а година, БСП, и в частност Луканов, го бяха придърпали при себе си, а не да го отпратят при опозицията, комунистите още дълго щяха да управляват, далаверата от приватизацията щеше да остане само при тях, това най-малкото.

Десет години по-късно той я направи за своите си хора – и така сложи началото на Разгрома – в неговите развалини ще обитаваме неизвестно още колко дълго, каквото и да говорят невнятните ни политици.

Тия дни, след премиерата на новата си книга, Костов даде и няколко телевизионни интервюта. И ние отново се убедихме, че си имаме работа с един Щастливец.

Има такива политици: колкото по-нещастни се чувстват обикновените хора, толкова по-щастливи се усещат те. Костов е образцов пример в това отношение. Впрочем, него никога не са го интересували обикновените хора.

Той се държи като паметник от гранит.

Нищо не може да го разколебае от убедеността му, че е прав – не сам за себе си, но и изобщо – дори, че е единствено прав. И така ще бъде завинаги. Много е вероятно накрая това да се приема като самата истина.

Неговата истина – но и изобщо Истината, след като многобройните му опоненти така и не си направиха труда да запазят за Историята своите лични свидетелства. А Костов пише книга след книга – и дооформя паметника си.

Канят го в държавната телевизия, в „Панорама“ – и там дооблизват паметника му. Все едно, че не са чували за бандитската му приватизация. А тя сложи началото на Разгрома.

Все едно, че не са чували за не по-малко бандитската му приватизация на „дясното“ – след което то повече никога не се въздигна. Това не може да се случи с палячовщините на днешните „десни“.

Разгроми дясното – той, Костов, който веднага след 10 ноември 1989-а разнасяше до комунистическия официоз „Работническо дело“ „мъдри“ статийки – как да се спаси социализма. След това търсеше срещи с Желю Желев – за да „консултира“ СДС – но срещу заплащане.

Той, Костов, който подучваше Филип Димитров да поиска Вот на доверие – след което „сините“ бяха отгърмяни.

Той, Костов, който пък бе отгърмян от Симеон, царят – по-късно брокер на недвижими имоти – докато вече си мислеше, че се е превърнал в паметник.

Питат го в „Панорама“: Вижда ли днес отговорност – проявена от политиците? Но не го питат, чувства ли се той в някаква степен отговорен за

Българския Провал. Е, да, това не е подходящ въпрос за паметник.

Все пак, Паметникът кротко споделя, че уроците, които бил дал на учениците си, не били научени добре. Безгрешният Паметник.

Питат го: Коя е най-голямата заблуда на българина за политиката? Вместо да му зададат въпроса, който очакваме напразно от години – какви са били неговите заблуди, неговите грехове?

Питат го: Защо написахте книгата си – за да се оправдаете, за да се извините, за да обясните себе си? Знаете ли, какъв е отговорът? Написал я, за да ни извиси до себе си! – така излезе от думите му.

Само глупаците могат да очакват от този човек честно да сподели себе.

Отгоре на всичко, цар е и на спекулациите. Питат го, защо е дал рафинерията („Нефтохим“) на руснаците. Отговорът е наистина смайващ: по времето на Елцин Русия била тръгнала по пътя на демокрацията! При „демократа“ Елцин – бащицата на руските олигарси-крадци! Няма как – бащиците на криминалната приватизация от всички страни трябва да се обединяват.

Питат го: Християнин може ли да се занимава с политика? Може – отговаря Паметникът – ако приеме греха. Но той вече се бил освободил от греха. И пр., и пр. Пак добре, че не стана дума за пирони.

В едно предишно свое интервю, Костов беше казал, че не е взел и един пирон от Голямото Плюскане (Приватизацията). Обаче хариза комбината „Кремиковци“ за един долар – а новият собственик го препродаде по-късно за около 230 милиона лева.

Някакъв случайник се оказа по-голям стопански гений от Костов. Накрая, с последващите врътки, единият долар се превърна в цял милиард.

Кой взе пироните? И защо изобщо говори за пирони? Да не би да го мъчат кошмари? Например – че е разпнат на кръста за грешници, които уж са се освободили от греха си – и все се намира някой да забива в него ръждиви пирони?  Затова приватизирай по-бързо Историята.

Веднъж вече писах, но пак да повторя: Паметникът трябва да е поставен пред комбината „Кремиковци“. И на него трябва да пише: „Той не открадна дори един пирон!“

Ето – с такива „интервюта“ се приватизира Историята. Нашата специално е съвсем лесна плячка. А Костов вече има преднина от три книги пред Истината.

А тя, в неговия случай, вече едва си поема дъх – затрупана под солидно количество неистини, изречени главно от самия него. Злепоставящите го свидетелства са многократно повече, но остават разпръснати из разни вестници и постепенно губят битката с Времето.

Друго си е да те опаковат в луксозни томове; или пък телевизионните послушници да те представят като някакъв светец – а те го правят периодично с неразбираемо упорство.

Всичко, изречено от Светеца по телевизията, обаче веднага се превръща просто в едно гъгнене – щом човек чуе разказа на леля му, покойната вече Гълъбинка Ръждева в програма „Всяка неделя“ през 2004 година. Гласът на тази пределно откровена жена, дори донейде безпардонна, ще преследва Светеца до края.

Заради бруталните подробности, с които е изпъстрено интервюто й, тя винаги ми припомня казаното от Андрю Клаван: „С изключение може би на Бог, винаги има само един свидетел на вътрешния мир на човека“. Ръждева е тъкмо този свидетел.

Но пък ние сме пословични с нехайството си по отношение на всичко – включително и към Паметта, особено към нея. Днес тя вече окончателно е превърната в една дрипа, нетърпимо вонлива.

Ние сме свършени, но не го знаем – а дори подозирам, че това не ни интересува особено. Лъжците се оказаха талантливи, тъкмо те – завършените никаквици, но майстори в това отношение. И ги оставихме да дялкат с ножовете си Истината/Историята, както те си знаят.

Само едни идиоти могат да го допуснат това. Е, да, идиоти сме си. Ние се плашим от Паметта, дори от собствената си – сякаш е някакъв вмирисан мъртвец. Не ни е до нея – тя ни ограничава, вместо да ни вдъхновява.

Костов знае това и е спокоен. Той сякаш следва казаното в една от епиграмите на Ницше: „Аз го сторих – казва паметта ми. – Не е възможно да съм го сторил – казва гордостта ми и остава непоклатима. Накрая паметта отстъпва“.

При Костов паметта е стриктно редактирана. Впрочем, тя само ще ти пречи, когато сам извайваш собствения си паметник. Една книга, съставена от свидетелства на хора, които добре са го познавали, озаглавена „Аз, Костов – и другите“, би трябвало да го срути. Но той само тънко ще се усмихне – и така ще ни каже: „Стига ви толкова“.

Книгите му оформят една поредица, която би трябвало да бъде наречена „Дозираната Истина“. Толкова ви отпуска той.

В „Политиката отвътре“ има един фрагмент, който заслужава специално внимание, той се отнася до Иво Прокопиев, отгледания от самия Костов Принц на Приватизацията, ето го: „Така наречените „десни“ медии – „Капитал“ и „Дневник“, оклеветиха управлението на ОДС още преди края на мандата…

Обикновено такива медии са с властите, за да получи техният собственик желани законови промени, обществени поръчки или провалено наказателно преследване…“ (край на цитата)

На какво се дължи късният гняв на Демона на Криминалната Приватизация към неговото най-глезено чедо – това трябва да се разчопли внимателно. На какво се дължи този разрив между двамата и от кога датира той?

Какви са същинските причини за бруталната атака на Костов? „Оклеветяването на управлението на ОДС“, за което той споменава, е последната му грижа, това е вън от съмнение – още повече, че самият той направи немалко за съсипването на това обединение, но едва ли си дава сметка за това.

Какво се правеше в подобни мътни случаи – „Търсете жената“ отпада, понеже и двамата са примерни християни, моногамни до петите – политическите им мърсувания ги презадоволяват.

Остава другото – „Следвайте парите“. Но това е обречена битка…

Във въпросния пасаж от книгата има и ясно послание към Христо Иванов, смехуркото, който от години търгува с тъй наречената „Съдебна реформа“ – за да получи неговият опекун Прокопиев „желани законови промени и провалено наказателно преследване“. Костов го казва, не друг.

Разбира ли обаче Христо Иванов, че не е достатъчно да се гъне като недосварен спагет на премиерата на Костовото съчинение, за да си запази неговото благоволение?

Тъй. Исус Костов съчинява книги. Някой трябва да им отговори. И едва тогава му простете.

Кеворк Кеворкян, специално за „Уикенд”