Никой не е вечен. А последствията от преходността са ключов делител за устойчивост в политиката. Например светът няма да свърши за САЩ, ако Байдън престане да е начело, както не бе от значение падането на Тръмп и смяната на всички останали президенти. „Демократична България“ също няма да приключи без Христо Иванов, БСП – без Корнелия Нинова (дори може да прогресира) и т.н. Конкретният лидер въобще не е от значение за съществуването на такива структури – ще живеят и без него. Обаче са налице и структури, изцяло зависими от водача. Такава е Русия, чието съществуване в сегашния си вид е под въпрос в пост Путин ерата. Така ще е с ГЕРБ след Бойко Борисов, така бе и с партии като НДСВ, АБВ и др. Както се вижда, делението идва от структурирането на властта или от идеята за какво се е събрала общността.

При колективен проект няма проблеми. Ако обаче властта е образ и подобие на лидера, от игла до конец в него, или пък общността се е събрала за целите му, без него тя е заплашена. Затова, ако не мисли единствено за себе си, първата и най-важна задача за водача от втория тип е да осигури бъдеще за водените хора след слизането си от сцената. Ако не го направи, в един момент всемогъщи лидери се оказват слаби, а „делото“ им – безсмислено.

Хората рядко разсъждават за такива дилеми в перспектива.

Но те са ключови 

за събития от голям и малък мащаб. В Русия (СССР) настоящето се трансформира в бъдеще чрез ръкополагане на новия лидер. Но Михаил Горбачов се оказа неподходящ за предизвикателствата при наличната форма на власт – държавата се разпадна. Френският национален фронт осъществи успешно прехода – просто дъщерята Льо Пен замени бащата. Нашата ДПС се справя полу. Доган само формално е замонашен почетен лидер (периодично поздравява наследниците със „Здравей, драги!“). А голямата родна дилема са Бойко Борисов и ГЕРБ – какво ще стане с партията, когато един ден той слезе от сцената.

Този въпрос е не само стратегически интересен, но и остро актуален. Събитията в момента в държавата изглеждат така, че за никакво слизане от сцената не може да иде реч – протестите създадоха само временно неудобство на Борисов; той е тук, незаобиколим. Затова и огромната част от обществените критики са насочени към „силите на промяната“ – „Ерата на Борисов продължава, провалихте се!“. Истината обаче е, това е частичен прочит на събитията. Факт е, че „Промяната“ се провали с доста неща, Борисов оцеля, държи козове.

Но и той среща неуспехи, инкасира голове,

прави неща против волята си. Именно това лабилно настояще поставя под въпрос голямата тема за бъдещето на партията.

Да видим все пак кои са неуспехите на Борисов. Повечето не са новина, но доминиращият разказ за „некадърната промяна“ пречи да бъдат оценени по важност:

Борисов бе принуден да седне на депутатската банка. Обаче не е председател на парламентарната група на ГЕРБ.

За първи път в българския парламентаризъм

(поправете ме, ако греша) лидер от такъв мащаб е депутат без да ръководи групата. Нека приемем, че това е формалност, интересна единствено за статистиците. Но тя кореспондира с други две обстоятелства. Първото, отбелязано от Евгени Дайнов наскоро, е, че Борисов е много слаб в чисто институционалните и организационни процедури. Десислава Атанасова „ще си се занимава с тях“. Обаче, ако парламентът продължи да съществува, лидерът на ГЕРБ неизбежно ще бъде подложен на редица публични неудобства, като например да гласува според показания от нея флумастер. По-важно: Борисов седна на депутатската банка, защото видя, че може да бъде арестуван. Днешният Борисов не е недосегаем,

нужен му е имунитет

Това е кардинално нова ситуация спрямо стария Борисов.

Да погледнем и местните избори. Борисов се отрече от кмета си в Пловдив, чуди се с кого да замени Фандъкова, разправя, че и Димитър Николов няма да е кандидат. Дори ходовете да прикриват фалш, те са продиктувани от неприятната за ГЕРБ  околна среда – следва да се търсят промени, нагаждане към действителността. Не я продуцира Борисов. Действителността е такава, че дори най-титулованите му кметове може да отприщят силни насрещни реакции. Чрез новите имена той най-вероятно ще търси мостове към враговете си, както става в момента при преговорите за правителство. Няма бъдеще без тия мостове, Борисов не е (само)достатъчен.

Стигаме до най-важната част – опитът за

пране чрез накисване на другия

Цялата игра на Борисов през последната година е да склони ПП – ДБ за коалиция, за да се почисти образът му. Стане ли, край! – Борисов вече не е корумпиран, грехове и далавери се забравят, той е новото, „промяната“ го е припознала. Но, видно е, ПП – ДБ не се вързват на играта. До момента Борисов търпи пълен провал с тази най-важна задача, поради което буквално се унижава („Предлагам премиер, вие си вземете колкото министерства искате!“). Всичко това е и стратегическо изпитание за ПП – ДБ, надхвърлящо по значение тяхната участ. Ако приемат за партньор Борисов, наистина може да последва нов политически период на съжителстване на полюсите. Ако откажат, лидерът на ГЕРБ ще е все така властелин, но само на своя си полюс – самотен, изолиран, тропащ на затворени врати. При първия вариант

Борисов печели, всички останали губят.

При втория – никой не печели. Но остават шансове за печалба нататък, каквито при първия вариант няма. ДБ – ПП трябва да си дадат сметка за всичко това.

Суматохата край неродения Петко (правителството) е наистина много интересна. ПП – ДБ предложиха министри преди да получат мандат; казваха нещо на ГЕРБ, без да знаят какво точно – и много се изложиха в очите на публиката; никой не ги взе сериозно. Борисов предложи премиер, пак преди да е получил мандат; казва нещо на ПП – ДБ, в което сам не вярва  – също се изложи, никой не го взема сериозно. Всички стават за посмешище, когато подемат инициативата. Респективно печелят, мирувайки. В този смисъл не е имало действие, от което Борисов да е спечелил. Когато каже „От мен по-добър премиер няма!“

единствено ГЕРБ – лели не умират от смях.

Когато рече „Вижте каква инфлация се вихри без мен!“ – пак смях, но е и тъпа новина със стара дата. Защото наистина имаше инфлация, но българите някак я преодоляха. Впрочем, този „живот след инфлацията“, най-нормален, е отделна тема, достойна за по-общ икономически и социален анализ, липсващ все още в публичното пространство – оказа се, че наистина страшните цени не са чак толкова страшни.

Но да се върнем към Борисов. Всичко в крайна сметка опира до неговата лична изолираност и на ГЕРБ – електоратът удари таван от около 650 000 души, евентуалните приятелски партии се свеждат до 2-3, нежелани от самата ГЕРБ (ДПС, БСП, ИТН – при много условия!). Дори да съставят правителство, то ще е греховно в зародиш за значително преобладаващата част от обществото. И от първия ден то пак ще търси алтернатива. Колкото да е трудно, Борисов можеше да използва последните 2 години за трансформация – да подготви партията си за живот след него; още повече, че дори най-лютите му врагове недвусмислено показваха, че

лично той е препъникамъкът –

ГЕРБ би била приета от другите, ако той се откаже. Това щеше да е рискована, но единствено възможната пътечка за бъдещето. Не стана, а днешните проблеми се трупат към отрицателното салдо. Дали Борисов е мислил по всички тия въпроси, не се знае. Фактът е, че под привидното стабилизиране се мержелеят глинени крака – които даже вече не са на колос.

Паралелът с Путин, за който стана дума в началото, не е случаен. Докато всички се чудим кой ще спечели войната в Украйна, по-голямата дилема е съдбата на Русия – ще остане ли тя цяла и с проевропейския проект на Петър Велики. Събитията в Украйна са най-важният елемент от този въпрос, но все пак елемент. Така и с Борисов – докато всички се чудим ще участва ли в кабинет, а и ще спечели ли пак нови избори, по-голямата тема е съдбата на ГЕРБ. Макар от кардинално различен мащаб, и двата случая са плод на функцията лидер – власт. И двата към момента сочат, че водачите вземат кардинално грешни решения за бъдещето на общностите, които водят.

Диян Божидаров, Сега