Вече стана кристално ясно, че еврозоната не иска да ни приеме за пълноправен член – прекалено ярък и притеснителен е примерът с Гърция и нейния крадлив и лъжлив елит. Богатите европейски държави не биха желали да си имат главоболия с втори подобен балкански субект. Нито да го спасяват, след като се разбере, че години наред е мамил в отчетите си за бюджетния дефицит, а едни пари, описани там като налични, всъщност са изядени и изпити.

Дори и да сме имали минимален теоретичен шанс за еврозоната, лекотата, с която Кирил Петков демонстрира неджентълменското си поведение към Урсула фон дер Лайен, размятайки ѝ името, часове след като ѝ е обещал да е дискретен, със сигурност е игнорирало даже и имагинерната надежда да влезем там.

От друга страна обаче членството в еврозоната и Шенген са почти единствените точки в програмата на настоящото ни правителство, балансиращо върху рехав консенсус и ползващо се със съмнителна електорална подкрепа. Освен тях, в нея няма нищо друго. Колкото и да я препрочитаме, виждаме само обичайната (казано с изразните средства на г-н Петков) алабала: всички български проблеми, които либерал-глобализмът задълбочи, ние ще се опитаме да разрешим (тоест да дозадълбочим) с още повече либерал-глобализъм: зелени сделки, устойчиво развитие, още по-широко отваряне на границите, за да засилим демографската катастрофа, преклонение и пълно послушание пред Брюксел и Давос.

Това е причината в първите си дни на власт правителството да отдели колосална енергия, не за разрешаване на някакви български проблеми, а как да измисли формула, при която хем да не сме приети в еврозоната, хем да сме въвели нейната валута.

Днес се оказа, че формулата е сътворена. Асен Василев се похвали сутринта, че е в преговори с европейската комисия България да въведе като паралелна валута еврото. Без обаче страната ни да е част от органа, който го емитира. Тоест ще сме само статисти край клуб, над който няма да имаме никакъв контрол, с какъвто разполагат членките на еврозоната – нито съвещателен, нито управленски, нито споделен. Никакъв. Нула.

Реално погледнато, Василев е подвел аудиторията. Подобни преговори дори не са нужни. Световната история представя десетки примери, когато една държава просто решава и въвежда валутата на друга без да я пита. Той е излъгал, че единственият подобен пример на паралелно въвеждане на евро е Черна гора. Нищо подобно. В най-новата си фаза на независимост Черна гора никога не въведе своя собствена валута, а направо премина от югославски динар към евро. Без при това дори да попита може ли. Подобна стъпка направи и Косово, след като американските бомби го отцепиха от Сърбия. И то не пита никого, просто въведе евро. Но примерът с Косово, изглежда, се е видял твърде треторазряден за Василев. Уплашил се е да не стресне унесената в блажен либерал-глобалистичен сън аудитория, затова го е премълчал. Освен това евро ползват, без да членуват в еврозоната, и такива големи европейски сили като Андора, Сан Марино, Лихтенщайн и Монако. Интересно защо Василев е спестил и тях.

Ние обаче можем да дадем още подобни занимателни примери, все с държави с „отлична“ репутация. Кирибати, Науру и Тувалу ползват австралийския долар. Зимбабве и Венецуела, след като хубаво затънаха в корупция и кражби, въведоха за паралелно използване американския, който в крайна сметка победи националните им валути. Щатският долар е в обращение и в Източен Тимор, Салвадор, Камбоджа, Коста Рика, Еквадор, Хаити, Либерия. Бутан направи това с индийската рупия. Есватини, Лесото и Намибия пък пуснаха в употреба южноафриканския ранд.

Това е компанията, в която ще се нареди страната ни в световната статистика на държави (все от третия свят, ако изключим страните лилипути), които нямат национално достойнство и от все сърце желаят да се подложат на чужда финансова система, без да имат и грам влияние върху нея.

Познавайки начина на мислене на Асен Василев от досегашния му стаж във властта, отсега може да се направи обосновано предположение каква е всъщност тънката му стратегия. Първоначално еврото ще се въведе просто като паралелна валута, за да може да се приспи вниманието на неговите противници. Те няма да имат много аргументи против, защото левът остава. А после с времето ще се създават една след друга най-разнообразни спънки пред използването на лева, докато в един момент той отпадне от само себе си, за да последваме светлия зимбабвийски пример. Естествено, пак при условието, че България не е член на еврозоната и няма ни най-малък контрол върху тази валута.

Историята ни учи, че когато в дадена страна се въвеждат паралелно две системи, при която едната е имперска, винаги в крайна сметка постепенно отпада националната и се утвърждава имперската. Това е принцип, който се е доказвал многократно. Достатъчно е да погледнем в най-новата история. Когато постига независимост, Ирландия въвежда двуезичие – наред с ирландския, официален става и имперският английски, който се настанява в страната като слон в стъкларски магазин. В крайна сметка кой днес говори на ирландски? Никой, освен TG4 – четвъртата програма на държавната телевизия, която никой не гледа, и тесен кръг университетски преподаватели. Лукашенко също въведе двуезичие в Беларус – наред с беларуския, той направи официален и руския. Естествено, че имперският език победи. Днес на беларуски говори единствено първа програма на радиото, която никой не слуша. Този процес може да се забележи навсякъде, където паралелно с националното е въведено и имперското – и в Малта със затихващите функции на малтийски език, и в африканските страни, където местните езици са изместени от имперските… Такава съдба очаква и лева.

Много неща, които днес изглеждат едва ли не правилни в очите на част от населението, след време е възможно да се окажат катастрофални. Историята ни е богата с много подобни примери. Влизането в Тристранния пакт е един от тях.

Ако еврозоната изпадне в сериозна финансова криза, а ние ползваме само нейната валута, без да разполагаме с механизмите за контрол и финансова помощ, с които се ползват нейните членки, България ще се окаже в меко казано много деликатна ситуация. След години това уникално решение на днешното либерал-глобалистко правителство на България (наред с демографската катастрофа, до която бе доведена страната ни) най-вероятно ще се изучава в университетите като пример как дадена държава сама, без никой да е искал това от нея, си е създала в мирен период проблеми, характерни за военно време.

Точно както в момента студентите правят гримаси на удивление, когато лекторите им съобщават, че на 19 август 1987 – две години преди да се срути, комунистическият режим в България премахва изцяло министерството на финансите, и 24 месеца страната ни функционира без финансов надзор и без годишни бюджети. Така де – за какво са, като тази работа може да се управлява директно от Москва!? Виждаме, че 36 години по-късно историята се повтаря. Телом имаме финансов министър, но духом той витае някъде там – из Брюксел, из Давос…

Божидар Божков