Силовите групировки, мутренските войни, поръчковите убийства и кажи-речи всекидневните престрелки бяха обичайно явление в първите десетилетия на българския преход. Дотолкова, че се превърнаха в негова емблема.

Самият факт на толкова много поръчкови убийства, както и тяхното масово неразкриване, е диагноза не само за слабостта на разследващите и съдебната власт, но и за състоянието на цялата държава.

Днес голяма част от тези престъпления са потънали в полицейските и прокурорските архиви и вероятно никога няма да излязат оттам.

Едно от престъпленията (май единственото), което МВР се хвалеше, че е разкрило, е убийството на някогашния министър-председател Андрей Луканов. Той бе застрелян през 1996 г. През 2007 г. съдът окончателно оправда и петимата обвиняеми по делото. Така че според статистиката на МВР това убийство може и да се води разкрито, но според съда не е така.

В днешно време темата с поръчковите убийства вече е толкова неактуална, че институции като прокуратурата дори не си правят труда да ги водят на отчет. Преди години тези въпроси като че ли все още имаха значение. В редовните доклади на Европейската комисия например, неизменно се изтъкваше, че страната ни няма напредък разкриването на поръчкови убийства и се настояваше да се вземат мерки това да се промени.

Едва три са разкритите поръчкови убийства за последните 20 години. Това сочи официалната полицейска статистика, става ясно от отговор на МВР до Mediapool. В същото време в прокуратурата дори не са чували за такива престъпления. В тяхната база данни не се водят на отчет поръчкови убийства, поради което от държавното обвинение не дадоха информация за работата по такива дела.

Имаме закон, но не точно

От средата на 90-те години на миналия век до наши дни в България бяха извършени десетки, а може би и стотици показни разстрели и взривявания с бомби. Най-често жертвите бяха представители на мутренския ъндърграунд, но понякога и бизнес босове с неимоверно голямо влияние и фирми за стотици милиони – например собственикът на империята „Мултигруп“ Илия Павлов.

От гледна точка на здравия разум тези покушения би следвало да са квалифицирани като поръчкови. Като такива те са описани и в поредицата годишни мониторингови доклади на Европейската комисия за борбата с корупцията и организираната престъпност. Във всички тях се посочва провалът на България при разкриване на престъпления, свързани с тежка организирана престъпност и поръчкови убийства.

Но както се оказва, българските власти не ги водят такива. Причината е следната: до 2002 г. в българския Наказателен кодекс (НК) не съществува понятието „поръчково убийство“, макар че в действителност такива убийства се случват. Законодателни промени са приети едва през 2002 година. С тях се създава нова точка. Тя обаче описва не поръчковото убийство на общо основание, а само това, извършено по заръка на организирана престъпна група. Т.е. изначално обхватът на тази законова норма е силно стеснен, тъй като за да бъде описано едно убийство като поръчково, задължително трябва да има данни за престъпна група.

Водени от тази логика, МВР заявиха, че могат да предоставят данни за покушения само след 2002 г. В отговора си на заявление по ЗДОИ те посочиха, че законът им дава възможност да отговорят само за случаите, в които някой е бил предаден на съд за извършеното престъпление. Иначе казано, всички производства, по които има подозрения или оперативна информация за поръчител и извършител, не попадат в тази категория. Освен това от МВР се позоваха и на презумпцията за невиновност, т.е. не може да се каже, че едно поръчково убийство е било разкрито, ако някой не е бил осъден за него.

„Всички предхождащи процесуални и следствени действия, в т.ч. привличането на заподозрения като обвиняем, внасянето на обвинителен акт в съда и пр., съставляват само предположения на базата на събраните в досъдебното производство доказателства, които подлежат на доказване в съдебната фаза на наказателния процес“, заявиха от полицията.

И така броят на реално разкритите такива престъпления бе сведен до едва три. Годините на извършването им са 2004 г., 2005 г. и 2017 г. Не се споменават имената на жертвите, нито на осъдените, макар че ако има влязла в сила присъда, това не би следвало да е проблем.