Асен Василев и Румен Спецов. Довчерашните борци срещу монопола на „Лукойл“ днес го защитават, вместо да дерегулират складовете. Драмата с дерогацията е за отвличане на вниманието.

Всичко описано по-долу е известно, но не систематизирано.

Отдавна е известно, че Лукойл не плаща корпоративен данък в България, тъй като не реализира печалба от дейността си. Руснаците само администрират ДДС посредством внасянето на това, което ние плащаме по бензиностанциите. Когато идва на власт, Асен Василев, използвайки жълтопаветната обсесия по всичко руско, нарежда на любимия си културист в НАП Румен Спецове да организира проверка на рафинерията. Това не е първата: помните, имаше едни ревизионни актове, за които „Да, България“ неуспешно се бори дори в съда да получи по достъп до информация и дори Спецов им ги отказа. И така, Василев започва проверка, Спецов се хвали по медиите, а накрая проверката е затворена. За всичко това подробно пише Георги Кадиев по Фейсбук и няма да го преразказваме.

Двете предателства на Асен

В рамките на проверка се гледа определен период, който след това не може отново да се изследва. Съответно транзакциите през него не могат повече да се проверяват, защото каквото се констатира, това остава. Проверката на НАП не е нищо друго, освен инструмент за натиск и изнудване от Асен Василев. Вместо да разследва реално, както се опита да направи предишната администрация, чийто ревизионен акт ДБ търсеше, Василев извърши страшно предателство, като прие позицията на руснаците по две точки:

Първо, приема огромната им капиталова инвестиция в оборудване, която изцежда всяка възможност за печалба в бъдещ момент (Кадиев и това е описал, Красен Станчев също, но Асен Василев го повтаря и след управлението на ГЕРБ).

Второто и далеч по-важно, за което самият Василев многократно се хвали по медиите, без никой да му опонира, е, че той приема позицията на българското предприятие в групата от фирми на „Лукойл“ и съответно целия бизнес модел.

В една статия Красен Станчев го описва, а сега мълчи. Това предателство се осъществява чрез приемането без забележки на доклада за трансферно ценообразуване на рафинерията. Хвалбата на Асен показва неговата некомпетентност, но никой не го изобличава тогава.

Защо Лукойл са на загуба?

Отдавна е известно, че за печалбата от дейността си в България руснаците не плащат корпоративни данъци. Режимът на облагане с корпоративен данък е регламентиран в Закона за корпоративното подоходно облагане. Врътката е не само във факта на огромна инвестиция в ДМА – машини и технологично обновление. Другата причина е, че работят на загуба, въпреки монополната си позиция като вертикално интегрирано предприятие.

Но как така? Ами като „Кремиковци“ – прилагат схемата „вход-изход“ – купуват суровината на непазарни цени, преработват я и продават нефтопродуктите на свързани с тях фирми (дружеството майка в Швейцария или Нидерландия или където в момента е изгодно). Съответното чуждестранно дружество пък продава готовата продукция на нормални цени и печалбата от разликата остава в съответната изгодна юрисдикция. Ние нищо не получаваме, съответните управляващи вдигат рамене и ни успокояват, че това е проста пазарна логика и всичко е законно.

През това време на хартия тече внос-износ на течни горива, които често сменят само собственика си, но не и цистерната. Е, може да отбележим 200-300% ръст в износ за Малта, но това са единични удари.

Но тъй като „вход-изход“ далаверата е известна не само на „Кремиковци“ или в постсъветското пространство,

по света са измислили и антидот – трансферно ценообразуване.

Този термин е въведен у нас сравнително скоро и неслучайно отне години да бъде приета подобна регулация, която реално пречи на гореописаната далавера. Липсата на подобна уредба дава възможност за непрозрачни сделки между свързани лица (фирми) и така се източват предприятия у нас. Докато в уредения и цивилизован свят фирма Х, част от група компании, изготвя доклад за трансферни цени, който да докаже дали сделките между всичките дружества са сключени по средни пазарни цени, у нас това го нямаше.

За да се докаже, че цената е пазарна, се използват бази данни, достъпни само до международни консултантски компании. Чрез тях се правят сравнения с хиляди фирми. Например, една фирма продава сол на компания майка. Чрез доклада мултинационалните консултанти ще докажат, че средната цена (надценка) за подобни фирма с подобен профил, на която по принцип продават, е с определена печалба и това е съотносимо по съответни критерии, така че печалбата/загубата е напълно пазарна. Съответно има начини да се докаже и отклонение от пазарните цени, като се дават аргументи чрез функционален анализ дали дадена фирма, например, поема стопански риск или работи само на ишлеме. Така че този статут на дадена фирма в рамките на групата определя с каква норма на печалба тя може да оперира, съответно дали ще бъде на печалба и в коя юрисдикция ще остане тя.

Организация за икономическо сътрудничество и развитие изготвя съответни правила за тези трансферни цени. Веднъж приети, те дават относително универсални критерии, позволяващи на данъчните органи да коригират цените за повечето трансгранични вътрешногрупови сделки.

Правилата позволяват на свързани лица да определят цени по различен начин, но данъчните могат да коригират тези цени за целите на изчисляването на данъчните задължения. Дори нашият закон позволява корекции от НАП ако се избягва или укрива данък. Правилата обикновено изискват данъчно задълженото лице да изготви собствен доклад (от международни консултантски компании, които носят и отговорност като независим гарант). В него се определя пазарното ниво, функциите, рисковете и условията за продажба на транзакциите или дейностите на свързаните лица, които да бъдат разумно сравними с подобни ключови елементи по отношение на сравними транзакции с несвързани лица. Докладът се представя с данъчната декларация, на базата на които данъчните правят и корекция.

Повечето системи позволяват използването на множество методи за определяне трансферни цени. Сред често използваните методи са „методът на сравнимите неконтролирани цени“, „разходи плюс“, „препродажна цена или надценка“ и методи, базирани на рентабилност. За да се определи кой модел да се приложи, се анализира дали транзакциите са сравними на база дали естеството на продукта/услугата са сравними, съпоставя се рискът и функцията, условията, пазарното ниво, географията и икономическите условия, тестват се цените и следва да се приложи този метод, който е най-адекватен.

Най-често прилаганият метод е този „на сравнимата неконтролирана цена“ (CUP). При този транзакционен метод се определя справедливата цена, като се използват цените, начислени в сравними транзакции между несвързани страни. По принцип ОИСР и повечето страни, които следват насоките им, смятат метода CUP за най-прекия метод, при условие че всякакви разлики между контролираните и неконтролираните транзакции нямат съществен ефект върху цената или техните ефекти могат да бъдат оценени и могат да бъдат направени съответните корекции на цената. Например, да сравним нашата рафинерия с тази в Румъния и т.н. Има и метод на цената при препродажба (RPM): стоките редовно се предлагат от продавач или се купуват от търговец на дребно до/от несвързани страни на стандартна „каталожна“ цена минус фиксирана отстъпка. Друг метод е този на брутния марж: подобен на метода на препродажната цена, признат в няколко системи. Може да се ползва и метод, базиран на печалбата.

Вместо всичко това, Асен Василев приема метода „разходи плюс“: стоките или услугите, се оценяват постоянно по действителната производствена цена, формирана от разходи (ток, заплати и т.н.) плюс фиксирана надценка (напр. 5%), който е най-просто ишлеме, характерно за колониалните държави, които нямат никакво ноу-хау, а компаниите им са слаби, лишени от финансиране и т.н. Този модел не отговаря на структурата на предприятието, което има собствени складове за суровината, за готова продукция и де факто оперира целият процес от разтоварването на кораба до бензиноколонката.

“Лукойл Нефтохим Бургас” сменя бизнес модела си и със задна дата – от 1 януари тази година, рафинерията минава на ишлеме. Това става ясно от финансовия отчет на дружеството за 2020 г.

Така излиза, че при ГЕРБ НАП са защитили обществения интерес, издавайки ревизионните актове, които „Да, България“ се опитва да публикува, което се признава и от Асен Василев, но той самият не го защитава.

Ударът на Асен Василев

Точно тук Асен прецаква държавата и нагло обявява това за изключителен успех. Дали от неразбиране, дали от зла умисъл или нелепа комбинация от двете, но държавата приема изцяло позицията на „Лукойл“ и одобрява доклада им за трансферни цени. Фундаменталното на това предателство се състои в това, че така се фиксира бизнес модела за години напред и е много трудно (невъзможно) да се защити позиция, че този бизнес модел следва да се промени. Трябва да има някаква промяна в бизнес процесите, в активите на дружеството или нещо подобно, за да може да се промени и начина на формиране на печалбата. Така се определя как ще оперира години наред рафинерията.

Така ревизията от времето на Асен не само приема без забележки размера на капиталовата инвестиция (която ще яде години наред печалбата), но и начина на работа на предприятието в групата именно по схемата „вход-изход“. И оттук насетне няма мърдане – или трябва да се преструктурира тотално предприето, така че да се приеме, че има друг тип бизнес структура, или трябва да се наруши закона, че да се промени.

Драмата с дерогацията е за отвличане на вниманието

Дерогацията е странична тема за отвличане на вниманието. Вече и „Дневник“ ни обясни, че „Лукойл“ няма как да работи без руски нефт заради логистиката. Но драмата е измислена, за да създава излишен шум и да отклонява вниманието от основното в този казус.

Просто е: след като Асен Василев е предал интересите на държавата, той лишава институциите от полезен ход срещу „Лукойл“. Като започва войната, той просто им става слуга. И сключва сделка (както потвърди Кирил Петков) – „вие не си прихващате загубите, ние ви узаконяваме руския нефт и пред хората представяме, че сме направили нещо, но реално нищо не се е променило“. Само дето печалбата е микроскопична, защото сме одобрили бизнес модела на работа с трансферните цени, при който „Нефтохим“ не носи риск и е прост ишлемяр с 4-5% печалба. Съответно печалбата е 20-30 млн, колкото голям магазин.

Доказателството е във факта, че в тази схема държавата дори не може да каже, че Лукойл купува евтин „Уралс“, защото не „Лукойл“ го купува. Купува „Литаско“ и го дава на ишлеме на Нефтохима да го обработи. На колко купува „Литаско“ е все едно. На хартия е колкото е цената на „Брент“, нищо че „Уралс“ струва с 20 евро по-малко. Това въобще няма значение. Защото „Литаско“ поема риска, високите застрахователни премии, опасността от мини и украинските дронове в Черно море, от войната и волатилността, от липсата на танкери. „Литаско“ даже носи риска от липсата на пристанище, което уж им е отнето. Та като стана дума за Росенец, да отбележим, че лишавайки „Лукойл“ от пристанище, пак поставя „Нефтохим“ в позицията на ишлемяр.

Реално това си беше предприятие с кей, склад за сурова продукция, пълно интегриран бизнес процес, продуктопровод, складови бази и дистрибуторска мрежа. Подобна комплексна бизнес структура няма как да работи на ишлеме, защото има всички лостове в едно предприятие. Разграждайки тази бизнес структура се губи аргументът, че бизнес позицията на предприятието в групата е различна, съответно е различен и моделът на трансферни цени.

Ето ви и доказателството – https://parliament.bg/pub/PK/49529747-254-06-1495.pdf

Съответно и фискален ефект от дерогацията няма и оттам тръгва скандалът. „Нефтохим“ не носи риск, работи на ишлеме, съответно няма и печалба, няма и приход за НАП. Цялото напъване от миналата седмица е смесица от страх, пълна некомпетентност и празно натягане пред външния фактор. Затова стигаме до ситуация, в която Денков и всички демократични медии бранят Асен Василев, чрез защита за „Лукойл“.

Всичко описано тук може лесно да се провери и отдавна е публикувано в медиите. Казвали са го публично и замесените, само че захаросано. ГФО са видими в Търговския регистър.

Стефан Джендов, Гласове