На Олимпийски игри често се изпълнява Imagine, която съдържа думите „Представи си, че няма държави…“. Ако нямаше държави, нямаше да има Олимпиада, което щеше да е чудесно. Кой иска да гледа две седмици как мускулести жени се замерят помежду си с прътове и топки? Единственото забавно нещо е церемонията по откриването. Британия направи добра такава през 2012 година. Толкова добра, че влезе във фолклора, наред със Световната купа през 1966 г. и Дюнкерк. Когато нашите внуци попитат какво сме правили по време на сблъсъка на цивилизациите, ще можем да им отговорим: „Бутнахме Елизабет II от хеликоптер“.

Париж, напротив, ни предложи драг кралици, които пародират Тайната вечеря – обида към християните, подигравка с Бога. Когато описах тази сцена на един свещеник, той каза: „Значи това обяснява поройния дъжд“.

Със сигурност това беше богохулно, но беше и дразнещо. Престъпление, едновременно естетическо и религиозно. Имаш шанс, който се пада веднъж в живота, да продадеш страната си на туристи, и какво направи Франция с него? Дванайсет мъже, един от които с брада, танцуват надупени на Freed from Desire. Истинската култура изисква дисциплина и вкус. През 21 век обаче хората просто купонясват, защото това изисква нула усилие и всеки идиот може да го направи.

Да сриташ християните е много лесно, защото ние нямаме власт и когато сме гневни, не пращаме самолети по разни неща. Но някои хора все пак не ни оставят на мира. Изпитват необходимост да осмиват нашата вяра и да преобръщат нашите изображения, да завличат Христос в клоаката, сякаш разпъването Му не беше достатъчно.

Вероятно е така, понеже вярата е красива. Хората не знаят как да реагират на това. Когато си отраснал в грозота, срещата с дълбоката и всепроникваща красота на Тайната вечеря може да предизвика възхита, но също и страх. Спомнете си за маймуните, които полудяха по мистериозния монолит в „2001: Една одисея в космоса“. Красотата пронизва илюзията на удобното банално съществуване.

Представете си, че вместо драг пародията, церемонията беше спряла, за да покаже истинската картина на Леонардо Да Винчи. Без музика. Без фойерверки. Само Иисус и компания. Милиони щяха да изключат телевизорите – без съмнение щеше да им се стори скучно, както и странно, изнервящо, може би и обидно. Щеше да има хиляди оплаквания. Ние изобретихме цяло съществование около удоволствието и развлечението. Спрете диското за една минута и хората ще вземат да изпълнят тишината с мисъл, а може дори и с молитва…, или пък ще вземат да се разбунтуват.

Така или иначе, имаш в ръцете си революция, а властта не може да допусне това.

Франция се изправя пред участ, която е по-лоша и от смъртта: да се превърне във Великобритания. Организаторите се извиниха за нанесената обида, но умниците настояваха, че цялото нещо е много френска шега, която светът не е разбрал. Но колко френска беше церемонията като цяло?

Селин Дион е канадка. Лейди Гага е от Съединените щати. „Това е Франция“, туитна Еманюел Макрон. На английски. Нещо, което не можем да си представим, че Дьо Гол или Митеран някога биха направили. На практика тази версия на Франция изглежда подозрително американска, а драг кралиците са още един принос към нея.  В продължение на столетия мъже са се обличали като жени на шега, и нека това да продължава още дълго. Но сегашният стил в изкуството беше популяризиран от Ру Пол – очевидно повлиян от вогингa – а идеята, че драг кралиците са апостоли на прогреса е 100 процента „Произведена в САЩ“.

Аз съм достатъчно стар, за да помня, че драг акция някога означаваше мъж, най-често женен, облечен като Барбара Картланд, който разказва мръсни вицове в „Dog and Duck“. Янките популяризираха тази субкултура, превръщайки я в продукт за масова консумация, което беше още една причина да се прозявам, вместо да освирквам драг последователите. Това нещо престана да бъде дръзко и бунтарско преди 20 години. Както флагът с дъгата (създаден от американец) или прайда (започнал в Америка), то е банално, защото е повсеместно. Така че, британците няма защо да злорадстват за безвкусните френски игри. Ако ние бяхме домакин днес, щахме да направим идентични грешки. Нашата церемония също щеше да бъде тържество на многообразието – всяка западна държава стана различна до степен, в която изглежда абсолютно същата – защото разнообразието е нещо, което разпространяваме, когато сме изгубили вяра в собствената си историческа идентичност. Когато си решил, че всичко случило се преди 1960 г. е било расистко, и си спрял да пишеш велики романи, да композираш симфонии или да рисуваш нещо повече от детски картинки.

Западът е културно загиващ. Изглежда жив, само защото танцуваме около тленните останки на това, което преди сме правили добре. И толкова се срамуваме от тези минали постижения, че се чувстваме подтикнати да се подиграваме с техните идеали.

Парижката церемония, разбира се, включваше и обезглавената Мария Антоанета. Нека се посмеем на жертвата на един по-ранен експеримент по егалитаризъм. Забележително е как джендърите винаги търсят дебати за цивилизацията. В 1790 г. Едмънд Бърк – философ, творил преди екзекуцията на Мария Антоанета – предрича, че липсата на кавалерство, демонстрирана пред кралицата, рано или късно ще доведе до трагедия за всички жени и за цяла Франция. В свят без етикет или отличителност, пише той, „кралицата не е нищо повече от жена; жената не е нищо повече от животно, при това животно не от висш порядък.“ Насилието над монарси, подобно на горенето на книги, срива честта и поощрява убийството.

Упадъкът на Франция не е нещо специално. В някои отношения той ни изпреварва, в други изостава. Депресиращият момент е, че това е познато. Тази Олимпиада е белязана от расово напрежение, некомпетентност, лош вкус, неблагонадеждни влакове, мръсна речна вода и отвратително време. Съдбата на Франция е по-лоша и от смъртта – тя се превърна във Великобритания.

Източник: telegraph.co.uk

Превод за „Гласове“: Екатерина Грънчарова