Димитър Димитров-Херо няма нужда от представяне. Роденият на 9 юни 1959 г. футболен спец даде откровено интервю пред в. „ШОУ”.
– Има ли нещо ново при вас и къде ви откриваме?
– Тъкмо бях на гости на майка ми и сестра ми. Сега съм свободен и гледам всеки ден да съм до тях и да им помагам с каквото мога. Болнички са горките и не мога да ги оставя, нормално е да се грижа за тях. Семейството е най-святото нещо. Майка ми е на 80 години вече. Миналата година получи инфаркт. Докато гледала по телевизията мача ни с ЦСКА (б.р. – „Черноморец” – ЦСКА 1:2 на 24 февруари 2014 г.), усетила тежест в гърдите.
Получила болки, липса на кислород и сестра ми се обадила на „Бърза помощ“. Лежа в болница, правиха й операция – сложиха й стентове на сърцето. Сега е добре за възрастта си.
– Явно приема тежко загубите ви във футбола?
– О, тя много преживява мачовете ми, емоционална е. Нормално е да се ядосва от загубите. Е, аз, разбира се, ги преживявам по-навътре нещата, но такъв съм си. Нрав, какво да се прави.
– Разбрахте ли прекрасната новина, че Стилиян Петров е преборил левкемията?
– Изключително много се радвам за него. Винаги си мисля за Стенли, поддържаме контакт. Много съм щастлив, това е наистина прекрасна новина! Той го заслужава. Това тригодишно мъчение, през което мина… Това е втори живот. Аз минах през същия ад и знам за какво става въпрос. Живеем с него втори живот.
– Какво му пожелавате?
– Да е винаги усмихнат и щастлив. Да се радва на хубавите неща. Има прекрасно семейство. Грижовна съпруга, двама синове. Нека се радва на близките си, това са най-истинските неща в живота. Всичко останало е една суетня.
– Колко още ще бъдете встрани от футбола?
– Не знам. Понякога е така в професията ни, нужно е да презареждаме батериите. Чакам оферти, преди дни отказах на клуб от Египет. Не ми се ходи там, знаете, че размириците при тях продължават. По-добре ми е при семейството ми в Бургас. Осъзнах колко неща съм пропуснал заради треньорската професия. Докато работих в чужбина, нямах възможност да бъда близо до децата си, рядко ги виждах. Дъщеря ми Петя и синът ми Виктор израснаха почти без мен. Сега наваксвам и се радвам на внуците. Дъщерята има две дечица – Дея е на 3 годинки, а Иван-Лазар на годинка и половина. Много обичам да бъда с тях и да им се радвам. Докато работих в Саудитска Арабия, станах дядо. Тогава се роди Дея. А и при положение, че майка ми и сестра ми са болни, изобщо не се замислих и се прибрах при най-близките ми хора в Бургас.
– Иван-Лазар подритва ли топката вече?
– Да, но още е много малък. Само можем да гадаем дали ще избере футбола. Дано е жив и здрав и да няма моята съдба и тази на вуйчо си.
– Знаем, че синът ви Виктор имаше операции, обяснете какво се случва с него.
– Същото като с мен – принудително ранно отказване от футбола. Виктор три пъти скъса кръстни връзки на един и същи крак. В момента дори не му дават да спортува.
– Опасявате ли се, че първата операция не е била успешна?
– Уж беше успешна. Започна да тренира, но пак се контузи, после отново… три операции. И трите ги правиха в София, все специалисти от чужбина. Не мога да коментирам работата им. Така е било писано явно, това е съдба.
и аз покрай него. Но в подобен момент нищо не можем да направим.
– Как го успокоявате?
– Може пък да е за добро, че е спрял по-рано с футбола. Постоянно му повтарям, че има по-важни неща, здравето е на първо място. Сега учи в НСА за треньор.
– Помагате ли му?
– Аз на всички помагам, камо ли на сина ми!
– Какво се случи с вашата състезателна кариера? Играете за „Черноморец“ (Бургас) и „Академик“ (София), но спирате твърде рано.
– Жалко, че имах същата съдба като сина ми сега. Спрях още на 23 години. Имах проблеми с колената. Правени са ми общо седем операции. На единия крак имам шест…
– Успяхте ли да запазите приятелството с ваши бивши съотборници?
– Да, повечето ми приятели са още от детството – Руси Гочев, Иван Вълчев… едно поколение сме. Започнали сме заедно още в детските отбори, имаме се до ден-днешен. Ама и Руси в момента е без работа като мен. Беше изпълнителен директор на ФК Бургас, но напусна. Имам много приятели от футбола – Иван Вутов, Любо Попов, Стоян Попов, Иван Глухчев. Не се забравяме и това е хубавото.
– Имахте ли възможност да избирате в каква посока да поемете, когато трябваше да спрете състезателната си кариера?
– Човек никога не знае как ще се развият нещата. Много жалко, че трябваше да спра, когато бях само на 23 години, но пък от друга страна, това ти дава шанс да започнеш треньорската професия по-рано. Така и направих, минах през всички етапи на развитие, дори работих с женски отбор. Бях треньор на футболистките на „Нефтохимик“ навремето, когато нямаше място за мен в школата. Дадоха ми жените, след това деца, подготвителна младша, младша, старша възраст и чак тогава стигнах до мъжете. Така трябва да правят всички треньори, а не някой ми става треньор и хоп – директно при мъжете. Аз като се преместих от юношите при мъжете, интегрирах в първия отбор Тошко Киселичков, Милен Георгиев, Миро Косев и др.
– Какво се случи с футбола в родния Бургас?
– Тежко е положението, боли ме. Там, където няма финанси, е трудно. Почти 4 години бяхме в изкуствена кома. Бизнесът в града не помага. За съжаление не виждам кога отново Бургас ще има отбор в „А“ група. В момента „Черноморец“ и ФК „Бургас“, който се обедини с „Нефтохимик“, изнемогват. Много е трудно.
– Няма такъв вариант. Нормално е да посещавам мачовете им, следя ги, но аз следя целия български футбол. Постоянно се интересувам и знам какво се случва. Чакам за чужбина. Искам отново да изляза.
Имам нужда малко
да сменя обстановката
– Не съм обиден, просто не виждам положителни промени в нашия футбол. Не може състоянието на държавата да е такова и футболът да бъде оазис. Спортът е отражението на случващото се в България.
– Оазисът май е само в „Лудогорец“?
– Така е, но там е съвсем друго. Свалям им шапка за това, което правят. Всички са впечатлени от участието им в евротурнирите. Вижда се, че когато нещо се прави с пари, се успява. Братята Домусчиеви вършат чудеса за малък град като Разград.
– Кой ще спечели шампионската титла този сезон – ЦСКА или „Лудогорец“?
– „Лудогорец“ сигурно. Те загубиха точки, докато имаха мачове в Европа. А сега ще бъдат концентрирани изцяло върху родното първенство и очаквам отново да вземат титлата. Съставът им е по-обигран от този на ЦСКА и ще наваксат пропуснатото. Стойчо Младенов във всеки трансферен прозорец сглобява нов отбор, докато в Разград си запазват основните футболисти. „Лудогорец“ има дълга скамейка, което също е важно. Контузва се някой или пък е наказан, веднага има готов заместник. Стойчо в ЦСКА прави от нищо нещо, за което му свалям шапка.
– Той е от противниковия лагер, приятел ли ви е?
– Колеги сме, уважавам го много. От мен никога няма да чуете лоша дума за колега. Това, че е от противниковия лагер, няма значение. Всички сме хора, трябва да се уважаваме.
– Но за нищо на света не бихте приел да станете треньор на ЦСКА?
– Така е, никога не бих приел да бъда техен треньор! Но имаше период, когато ме искаха. Преди да отида в „Левски“,
Илия Павлов ме
канеше в ЦСКА
– Работихте няколко години в чужбина, забогатяхте ли, ако не е тайна?
– Чак да съм забогатял, не. Естествено, че там плащат много добре, особено в Саудитска Арабия, където водих първо „Ал Насър“, а след това и „Ал Кадисия“. Една година работа там се равнява на 10 години работа в България. Няма как обаче да забогатея, като постоянно плащам, за да живея. Много пари дадох за здравето, за лекарства, но какво да се прави, съдба. Нашата работа е доста стресова. Пълно щастие няма.
– Вие докъде стигнахте в битката с тежкото заболяване, как се чувствате в момента?
– Не се оплаквам, добре съм засега. Спазвам диети, движа се много. Постоянно си правя разходки. Единствено с емоциите не мога да се справя, то не е като да натиснеш копчето и да контролираш нещата. Ходех на шест месеца на контролни прегледи във Виена, където се лекувах. Сега веднъж годишно ще бъда там. Лекувах се в първата частна клиника във Виена при проф. Шварцмайер. Клиниката не е специализирана само за рак, лекуват всичко, канят най-добрите специалисти и те правят лечението там. Бях за шест химиотерапии, пътувах всеки месец и по 3-4 дни оставах в клиниката. Те казаха, че ако туморът не се повлияе от химиотерапията, ще мина и на лъчетерапия. Но за мой късмет не се наложи, както и операцията ми се размина. За момента всичко е много добре. Аз съм твърда глава и вярвам много на алтернативното лечение, затова си правех и допълнителни неща, за които са ми казали или съм чел.
– Въпрос на психика, на емоция, идва ми отвътре. Такъв съм си и не мога да се променя. Истински изразявам емоциите си, не си мислете, че е някакво шоу, а аз съм клоун. Често сте ме виждали да избухвам край тъчлинията. Много се дразня от несправедливости. Не мога да търпя, когато идва един човек и те ограбва. Целта му е да изпълни поръчката и да си тръгне след добре свършена работа. Аз обаче не ги търпя тези неща.
– Визирате футболните съдии…
– Същите – и знам много неща за тях. Дразня се, постоянно се ядосвам, но нищо не се променя.
Съдиите обаче
– Кой клуб обработва съдиите?
– Досещате се. Всички знаем много неща, но нищо не можем да променим. Дори ме плашиха с отнемане на лиценза, защото не мога да премълчавам нещата. Обвиняваха ме, че съм кръстник на поръчковото съдийство.
– Имате ли приятели сред съдиите?
– Нямам приятели съдии. Е, говорил съм много пъти приятелски с някои от тях. Споделяли са ми много неща, разбирам ги и тях, всеки си гледа интересите. Искат да се изкачват нагоре. Ако не изпълняват поръчки, ще ги зачеркнат. Нещата опират много нагоре, трябва да има правила и те да се спазват.
– Коментарът ви за скорошната акция срещу черното тото?
– Не мога да я коментирам. Знаете, че и при нас имаше такава акция преди време. Но беше много смешно. Момчетата заложили пари на мачове от европейски първенства и започват да ги разследват след това. Арести, разпити, всичко беше реклама. Аз винаги съм бил върл противник на черното тото. Знам доста, ходих и в БФС да казвам каквото съм виждал и чувал, писах обяснения.
– При Борислав Михайлов ли?
– Не при него. Борислав Михайлов не е разследващ. Викаха ме от комисията, която се занимава с това. Каквото е трябвало, съм го направил.
– Съжалявате ли, че не се завърнахте в „Левски”?
– Нормално е да съжалявам. Бях свободен, исках да работя за успехите на „Левски“, но нещата не се случиха, както ги исках.
– Затворена страница ли е „Левски“?
– На този етап – да. Поне сега не виждам как бих работил там. Човек, за да отиде някъде, трябва да го искат, да усеща подкрепа. Аз не желая да подвеждам и да лъжа хората.
Работих четири месеца
– А ще ходите ли отново на „Герена“ да гледате мачове?
– Да, ще продължа да следя изявите на отбора. Аз не мога без футбола. Нормално е да ходя по мачове.
– Защо се махнахте от „Ботев“ (Пловдив)?
– Ще бъда честен и ще ви кажа цялата истина. Г-н Цветан Василев ме убеди да отида при тях. Направих го заради „Черноморец“. Той пое ангажимент да помогне с финанси и на футбола в Бургас. Отидох в „Ботев“ заради каузата за спасението на „Черноморец“. Хората в „Черноморец“ го знаят това нещо. Цветан Василев тогава взе „Петрол“ и беше готов да дава пари на „Черноморец“, но искаше да отида в „Ботев“. След това усещах негативното отношение на феновете към Станимир Стоилов и казах на Цветан Василев и Иван Джиджев, че държа на честността и коректността. Не исках да се говори след това, че съм ритнал столчето на Мъри и съм заел мястото му. Затова си тръгнах, когато той напусна. Молеха ме да остана, но нямаше как това да се случи.
– Мъри оценява ли това ви действие?
– Надявам се. Предполагам, че го оценява. И през 2007 г. постъпих така. Тогава Христо Стоичков напусна треньорския пост в националния отбор, аз бях главен мениджър и трябваше да заема мястото му. Но не го направих, защото за мен приятелството и честността са на първо място.
– Какво е усещането за млад треньор да дебютира начело на националния отбор срещу Англия, и то на „Уембли“, както се случи с вас през 1998 г.?
– Беше огромно предизвикателство, напрежение и, разбира се, положителни емоции, тъкмо защото да срещнеш Англия на митичния „Уембли“ е впечатляващ дебют за всеки млад треньор. Ако трябва да бъда максимално честен, бях и изключително притеснен. Все пак бях респектиран от името на съперника. Ама който и да беше на мое място, същото щеше да е и при него.
– Вие сте последният треньор на Стоичков в националния отбор. Как се работеше с него?
– Бях много респектиран от името и авторитета на Ицо. Поне в началото, защото той доста ми помогна в това отношение. През цялото време, през което работихме заедно, той беше изключително коректен и точен. Сам идваше при мен и ми казваше, че когато преценя, мога да го сменя. С това си поведение Стоичков ме спечели и много го уважавам.
– Той ли ще оправи българския футбол?
– Не знам, никой не го знае това нещо. Бъдещето ще покаже.
– Одобрявате ли смяната на Любо Пенев с Ивайло Петев?
– Мислех, че Любо ще остане. Трябваше да изкара целия квалификационен цикъл. Една пропусната дузпа преобърна нещата. А не се знаеше какво ще стане. Можеше пък Пенев да запише добри резултати след това и да класира отбора. Изпълкомът обаче решава. Щом така са преценили.
– От все сърце му го желая. Бъдещето ще го покаже. Ще му бъде трудно, защото не разполагаме чак с такъв потенциал. Това са реалностите в България. Нивото на българския футбол спада, всички го виждат.
– Бихте ли заел някоя страна – Любо Пенев или четвъртите от САЩ`94?
– Много
уважавам Любо, но не
приемам личните нападки
това което направи. Но каза и доста истини. Неприятното е, че се изпокараха.
– Битката ви с рака промени ли ви много?
– Да, доста се промених в поведението си последните години. И по време на мачовете се потисках, оставях помощниците ми в „Черноморец“ да контролират нещата, а аз стоях встрани. Когато разбрах, че съм болен, станах различен, всичко се промени. Сега всеки ден ми е подарък от Господ.
– Вярно ли е, че не пиете грам алкохол?
– Поне една чаша бира не можете ли да изпиете?
– Не, горчи ми. Докторите ми казват да пия по чашка червено вино. Но не успявам, пия само половин чаша.
– Ракия?
– Не, изобщо не мога да я пия. Само като ми помирише… явно нямам тренинг.
– Кои бяха най-хубавите ви мигове във футбола?
– С „Нефтохимик“ преживях много радости. Бяхме най-силният отбор за тогавашния период. Завършихме втори през 1997 г. Не станахме шампиони заради подмолни игри. Но ме топли повече това, че хората казваха, че сме най-добрият отбор в продължение на 3-4 години. Резултатът бяха пълните трибуни. Стадионът винаги беше фул, такова нещо в близките години няма да може да се види в България. Още часове преди началото на мача публиката беше заела местата си на трибуните и с трепет очакваше да започва. Сега често си пускам записи от стари мачове, гледаме ги със сина ми и с близките. Отново се радвам, много ги изживявам нещата.
Коментарите подлежат на модериране.
Правилата за коментиране
