Европа си мисли, че има проблем с Украйна. Всъщност Русия или по-точно Владимир Путин е проблемът. Войната на Москва срещу Киев е фрагмент от по-голяма картина. Реваншизмът на руския президент се простира отвъд Украйна. По-голямата цел е разкъсване на посткомунистическото статукво на континента.

Колебанието на Европа дали да се конфронтира с Русия е лесно обяснимо. Икономическите интереси, историята, културният афинитет или латентният антиамериканизъм карат много европейци да възприемат Путин като лидер, какъвто са очаквали, а не като човек, видял в разпадането на Съветския съюз геополитическата катастрофа на 20-ия век.

Има едно изкушение да се говори, че Западът се въздържа заради нескопосаните си намеси в Близкия изток. Ако желанията на Путин са понякога провокативни – и ако както в Грузия, така и в Украйна нещата може да преминат в открита агресия – Западът не бива да забравя обстоятелствата. Може би НАТО наистина наруши обещанията си за приемането на бивши съветски сателити? Може би не спази правилата, когато бомбардира Сърбия? А що се отнася до войната в Ирак, за това бе казано достатъчно.

Анексирането на Крим и навлизането в украинския регион Донбас трябва да са разсеяли съмненията. В случая с Ангела Меркел изглежда точно това е станало. Тя не е политик, който би предпочел конфронтацията пред преговорите, но на германския канцлер бяха предложени прекалено много лъжи и неспазени обещания.

Но споровете в Европа не са приключили. Много се изприказва за симпатиите към Москва, демонстрирани от правителството на СИРИЗА в Гърция. И не само от нея. Премиерът Матео Ренци надскача Силвио Берлускони във верността си към Путин. В Унгария Виктор Орбан публично пренебрегва либералната демокрация. Кипър винаги подкрепя Русия, а френското съгласие с режима на санкциите не е особено ентусиазирано. Така че не бива да се изненадваме от последната руска офанзива: за Кремъл няма по-голяма провокация от успокоението.

Не спират непрестанните оплаквания на Путин – НАТО “обкръжава” Русия, има план за унижаване на Москва, нарушават се на международните закони. Понякога в голямата лъжа има и малко истина, но основната линия остава неизменна. Западът иска да унищожи мощта и достойнството на Русия. Тази обвинения са толкова познати, че последиците от тях често се подценяват.

Всички са чували заканите на Путин да върне старите граници, но малцина слушаха внимателно. Анексирането на Крим и натискът в Източна Украйна бяха в определен смисъл опортюнистични. Путин не направили верен анализ на протестите на Майдана и не предвиди падането на бившия президент Виктор Янукович. Затова грабна каквото можа. Войната може би предостави подходяща възможност, тя пасваше на плана му да възстанови сюзеренитета си над голяма част от бившата съветска империя.

Генерал Юрий Балуевски, бившият началник на генералния щаб на руските въоръжени сили, казва, че конфронтацията със Запада е продължение на Студената война. Само че днес методите са по-изтънчени. Военната сила, казва той, е “последният етап от процеса”. Москва е усъвършенствала изкуството на хибридната война, вкл. “информационния и психологическия натиск”. Ако перефразираме генерала, Путин ще разделя и ще отслабва враговете си, преди да изпрати войски.

В по-меката си форма това означава масирана пропаганда и поток от новини, бързо разрастване на контролираната от Кремъл новинарска мрежа “Ръша тудей” (Русия днес). Освен това финансиране на леви и десни популистки партии в западните европейски столици. “Националният фронт” на Марин льо Пен е взел кредит от Русия. Найджъл Фараж, лидерът на антиимигрантската Партия за независимост на Обединеното кралство, сам казва, че е почитател на руския лидер.

По-нататък в спектъра има подкупи за политици и бизнес лидери и придобиване на дялове в уязвими финансови институции в южната част на Източна Европа и на Балканите. Води се и недотам деликатна кампании за дестабилизиране на прозападни правителства в бившето съветско пространство – България е последната жертва – експлоатирайки тяхната зависимост от руските енергийни доставки. Ако добавите и изпробването на отбранителната способност на НАТО чрез полетите на руски изтребители, кибератаките и отвличания в Балтика и нахлуванията на бомбардировачи с ядрено оръжие, може да разберете за какво говори генерал Балуевски.

Меркел разпозна заплахата и публично предупреди за подривна дейност в Молдова и за опити Сърбия да бъде върната в руската орбита. САЩ сътрудничат с Европейската комисия за намаляване донякъде на уязвимостта на зависимите от енергийни доставки правителства в Югоизточна Европа. Но в Западна Европа все още се шири нежеланието да се види цялата картина, тоест да се постави украинската криза в контекста на по-дългосрочните цели на Путин.

Путин не е креатура на западното вероломство. През цялата си кариера, от кметската канцелария на Санкт Петербург до висшия пост в Кремъл, той е забележително постоянен в амбициите си и безмилостен в постигането им. Сривът в цените на петрола и въздействието на санкциите го направиха още по-опасен. Без приходите от петрола и газа сега неговата подкрепа в страната почива върху способността му да мобилизира националистическия гняв срещу предполагаемите опити на НАТО и ЕС да поставят на колене “матушка Русия”. За Запада вариантите за действие са ограничени, но помъдряването може да започне с това да се осъзнае, че проблемът не е само Украйна.