„Българска пролет“ щяла да бъде нашата СИРИЗА. Не я знам какво ще бъде тази „пролет“, но СИРИЗА няма да бъде – няма нито прилика, нито причина за такава. Явлението СИРИЗА бе целенасочено удавено в идеологическа боза, за да може по-лесно да мине пазарлъкът в Брюксел и Берлин. Като гледам – не минава, и затова е време да се каже нещо повече за по-дълбоките механизми, движещи СИРИЗА под гордо вдигнатия в стил Че Гевара юмрук, преминаващ в ръцете на финансовия министър Варуфакис в среден пръст. На кого го показва – негова си работа.

СИРИЗА била нова левица – казват познавачи – която трябвало да замени изтощената от безсилие и безпринципни компромиси стара социалдемокрация. След рухването на ПАСОК тази версия за успеха на Ципрас § сие не е без основания, особено като се има предвид гнева на гърците, чувстващи разкъсването на парчета на един дълго оцелял обществен договор между нацията и двете дежурни партии на власт – ПАСОК и „Нова демокрация“. Това е договор за изграждане на корпоративна държава, посредничеща между многобройни обществени корпорации – организирани групи с цел оползотворяване на невероятно щедрите европейски субсидии, течащи към Атина в продължение на почти три десетилетия в среден годишен размер от около 10 млрд. долара/евро.

През 1998 г. ходих на конференция на остров Крит . Събрахме се високо в планината – в едно малко градче – Аноя, център на Съпротивата срещу нацистите. На градския площад имаше гневен билборд срещу американския империализъм, но в нарисуваната малко на ръка империалистическа ракета не се познаваше кой точно акт на империализма се осъжда. Старци с черни чембери си ходеха на гости от двор на двор – от „кафенейон“ на „кафенейон“, през деня на кафенце, а по хладно надвечер – на по едно малко узо. Възрастни женички даваха стаи под наем, но се оплакваха от липса на гости – туристическите зони са долу на морето. Видях няколко джипа с млади хора, които шеметно се носеха по черните планински пътища и стреляха по пътните знаци. Наоколо имаше маслинови дървета, лозя…

Брюксел ни плаща да не гледаме кози

Попитах кмета – на приема при него, какъв е поминъкът на местните хора? „А, тук е голяма безработица – отговори ми – най-големият доход са субсидиите на Брюксел да не гледаме кози…“ Извинете, да гледате кози ли имате предвид, викам? „Не, да не гледаме – повтаря кметът – Брюксел няма нужда от нашите кози…“ Този разговор се запечата в съзнанието ми и до ден днешен представлява за мен важен ориентир за селскостопанската политика на ЕС, за която иначе знам минимално необходимото.

В продължение на цялото това време след средата на 80-те години гръцкото общество бе осведомено за голямата игра с европейските фондове и превръщането им в свръхпечеливш перпетуум мобиле на официализираната корупция от върха на държавата до най-ниските слоеве на обществото. Да протестираш срещу тази система в определен смисъл бе абсурдно – това бе механизъм за видимо невероятно развитие и забогатяване на гръцкото общество. Не само жизненият стандарт – но и всички измерения на публичното благо вдъхваха безкрайна перспектива на доволство. Магистрали, транспорт, социална държава, образование, здравеопазване – всичко вървеше нагоре и напред. Без държавната администрация, която си остана сбирщина от каръци и рушветчии – я да не ви обяснявам, отскочете до вашата местна служба…

Разпадът на „гръцкия консенсус“

Както е известно, системата блокира с европейската криза от 2010 г., но не защото някой е решил да намалява фондовете на ЕС за Атина. А защото разнежени от дълги десетилетия благоденствие гръцките управници решиха, че фондовете са недостатъчни за продължаване на благоденствието – и затънаха в заеми. С ясната презумпция, че няма да ги плащат. През 2010 г. се оказа, че няма кой да ги плаща… Започна разпадът на „гръцкия консенсус“ – на договора между политическите и бизнес елитите от една страна и корпоративните групи в обществото от друга. Основният въпрос, естествено, беше – кого да порежем първо, кого второ и с колко? Улиците се изпълниха с протестиращи стачници, а сектор по сектор започна да блокира стопанския и обществен живот. Пилотите, таксиджиите, камионджиите, чиновниците, полицаите, митничарите – всички през глава изтичаха на улицата за да изпратят на властта категорично послание: „Режете от когото искате, от нас няма да позволим“.

През септември 2010 г. се връщах от Лагониси край Атина към аерогарата. Такситата стачкуваха. Домакините ми предложиха „частна кола“ на четворна цена. Водачът под секрет ме информира, че е таксиджия, но сега вози с частния опел докато „ония“ клекнат. Ставаше дума за нови данъчни и социални придобивки. Организираните гилдии не претендираха за запазване на статуквото – те без изключение искаха нови придобивки, за да се споразумеят по средата с властта. Само че, какво означаваше „властта“…? Властта висеше във въздуха над сринатия механизъм за преразпределение на чуждите пари в йерархията на гръцкото общество. Първо рухна ПАСОК, а преди няколко месеца – и „Нова демокрация“.

Левите етикети на победилата СИРИЗА са част от пиар стратегията на тези  момчета да обърнат засега успешния опит на „тройката“ да вкара Атина в логиката на съществуващата световна и европейска финансова система. Тук не обсъждаме доколко тази система е справедлива или не, ефективна или не… Въпросът е в това, че ако системата на международни разплащания рухне днес, не се знае кой ще плаща пенсиите и социалните пакети в Атина утре. (И в Лисабон, и в Мадрид, и другаде… Една система може да се изостави при положение, че има нова. Левичарите обикновено искат да съборят къщата и след това ви карат да спите на открито, докато спешно измислят някаква колиба…) Но това не са дилеми на СИРИЗА. Какво искат Ципрас и Варуфакис?

Номерът на века – висш пилотаж, блъф

Пакетът за регулиране на кризата, договорен между „тройката“ и кабинета на Самарас е далеч от допускането, че Атина ще започне да си плаща дълговете. Тук очакванията са по-умерени – постепенно гръцките институции да започнат да харчат в по-тясна връзка с приходите си. Което е много болезнено за обикновените гърци – сривът на техния стандарт е неизбежен. Изборът е между два модела на сравнително обедняване – чрез съзнателно приета система на самоограничение, която да отвори възможности за стабилизация или чрез хаотичен срив, излизане от еврото и хиперинфлация. Гърците са умни и практични хора и едва ли имат илюзии кой от двата модела е по-приемливият. Но… появи се нещо трето, възможност за „номер на века“ – на този век, за миналите имаше други подобни номера. Това трето се оказа СИРИЗА.

Ципрас обеща на гърците да прехвърли „гръцкия дискурс“ – състезанието кой кого ще преметне пръв – таксиджиите правителството, властта – чиновниците или пилотите – авиокомпанията – на равнището на пан европейския пазарлък. Гърците решиха да опитат – и гласуваха. Ако мине номерът – споразуменията ще се преработят в по-благосклонен за Атина вариант. Ако не – един милион души на улицата ще пратят Ципрас обратно в периферията на гръцката политика, а умерените му наследници ще уредят нещата с изпитващите искрено облекчение брюкселски чиновници. Дали тази поредна партия атинско-брюкселски покер ще мине чак толкова гладко – остава да видим. Единственото нещо, което на мен не ми е напълно ясно е какво „ляво“ освен портрета на Че Гевара и една две липсващи вратовръзки има в цялата тази работа? Greek flavoured business as usual.

Енчев може да прави разни работи, но СИРИЗА не е сред тях

Напуши ме смях като чух, че Велизар Енчев щял да прави „българската СИРИЗА“. Както вече стана дума – СИРИЗА е един вид висш пилотаж, блъф, при който държиш двойка седмици и двойка осмици като за едната седмица има подозрения, че не е от същата колода. Енчев е доказал, че може да прави разни работи, но СИРИЗА не е от тях. Тази „българска пролет“ засега ще има по-умерена мисия. Каква? Срутването на банката на корпоративно-търговските мултаци грозно зачисти цялото „ляво пространство“ в и около София. Извън Сърница либерализмът също не върви. АБВ се чуди коя е следващата буква от азбуката. На прогресивните сили в София и Москва остана сал една надежда – Волен, ама и той се е зациклил в двата процента на себеподобните си. В България мафията обикновено работи интензивно за обновяване на дясното пространство. Там обикновено се появяват опасни за великодържавните мошеници и българските им партньори прояви на самостоятелност, непослушание, западна ориентация. Затова се налага да се създава конкуренция – я Симеончо ще извикаме от Мадрид, я парички ще дадем на някое седесарче да направи нова партия, я на Николайчо Бареков ще подхвърлим 100-200 милиона да харчи като за световно по телевизията. Лошото е не, че всички тия се оказаха еднодневки (Бареков дори не можа да замръкне). Лошото е, че и еднодневките свършват. Днес на мода са ГМО продуктите в „лявото пространство“… Тук се разгръща библиотекарско-стратегическият творчески процес в политиката.

Та, „българска пролет“ – по-кратка и от арабската такава… Идат местни избори, идат президентски избори. Трябва да се оказва натиск върху управляващите – особено в посока евразийска чувствителност и твърдост срещу козните на НАТО и останалата част от световния империализъм. Кой друг освен едно огнено перо, вечно недоволен дух и … последователно послушен служител, който отиде навсякъде, където беше изпратен – през 1998 г. в СДС, след това в т. нар. националистически среди, а сега – готов за мисия СИРИЗА… СИРИЗА ама друг път. Мисията е по-ограничена, краткотрайна и не особено вдъхновяваща. Нейсе, до двеста души днеска се събрали… Може и още няколко да отидат… Може и повече да отидат. Резултатът е един и същ – политическа публицистика. На ниво СКАТ.