Водеща, БНТ: Д-р Николай Михайлов, който е вече в нашето студио… Трябва ли да сгрешим, да объркаме пътеката, за да погледнем към църквата, към вярата и въобще към някакъв смисъл по-вътрешен в нас?

Д-р Николай Михайлов, православен психиатър и бивш политик, разкаял се костовист от седмия ден: Това е интересно, което казвате. Един казва, че грешниците са любимата плячка на Бога. Има притча в Евангелието за една загубена овца, която за да бъде намерена, биват изоставени 99 други. Притчата е за грешната душа, която е търсена от Бог, и за праведните, които са настрана, така да се каже – в риск на изоставеност, за да бъде открита тази загубена душа. В този смисъл грешникът е любима плячка на бога. А същият този автор, сега ми хрумна това, казва, че грешниците са специалисти по християнството, защото знаят дълбочината на вината. Драмата на провинението, на дълбокото провинение, на престъплението, събужда и радикални ориентации, когато те се събудени.

В-ща: Знаете ли, ще ви призная, вчера пътувах по една от магистралите и си мислех за нашия разговор тази сутрин. Гледайки хората как се движат, как бързат – и този призив, който винаги повтаряме на Великден за тържеството на живота над смъртта. Знаем ли какво празнуваме всъщност? Тържествуваме ли?

НМ: Това е опасен въпрос, който задавате, той съдържа и някакво безпокойство, което аз споделям. Това е много сложен въпрос. Ще трябва две неща да бъдат казани. Хората не са запознати с дълбочината, те не могат да формулират собствената си декларирана принадлежност към християнската вяра. Не могат да обяснят по правило за какво е реч и какво е тяхното участие в този празник. Но ние живеем в културна традиция, която е основана върху християнската морална граматика. Ние не можем да бъдем нито вярващи, нито невярващи извън християнството, защото моралният патос на атеизма дори има християнски произход. Това е парадокс.

И вярата, която е собствено християнска, и полувярата, и полуневерието, които са масовото състояние на човек, въвлечен в тази празнична система по културен навик, така също и именно неверието, са обосновани, те са възможни само в границите на християнския културен код. Това, ако бъде осъзнато, ще стане ясно, че нашето „за“ и нашето „против“ фактически са изводими и са невъзможни другояче освен като реплика вътре в християнския мироглед, вътре в системата от християнски ценности. Питате дали знаем за какво е реч. Знаем, че става дума за тържество на живота над смъртта, но това е твърде абстрактно по някакъв начин. Това, което не знаем, но би било добре да научим, е че това тържество на живота над смъртта би било напълно илюзорно, ако Христос не е възкръснал в определен момент на историята, на определено място и в определено време.

Християнството е основано върху исторически факт. Ако този исторически факт е произведен по легендарен или митичен път, в границите на такъв тип илюзорен процес, то тогава християнската вяра е някакво особено благодушие, нещо като колективно самовнушение да бъдем щастливи и по-добри. Което е много евтина, много дълбоко несъстоятелна вяра. Апостол Павел казва, че ако Христос не е възкръснал, празна е вашата вяра, още сте в греховете си, на всичкото отгоре и ние сме лъжесвидетели, защото това, което ние говорим, не е нещо различно от това, което казваме – а именно, че Христос е възкръснал. Най-интересното от всичко, свързано с християнския въпрос, е че става дума за реално историческо събитие, описано в книга, която стои, тъй да се каже, на нощното шкафче на повечето българи и на повечето хора от тази християнска цивилизация. То самото, този разказ е много голямо чудо. Не съществува друг начин той да бъде интерпретиран този разказ, ако бъде прочетен с отворен ум, освен да бъде обяснен през събитията и през обясненията, съдържащи се в него.