Каква поука си взеха правителствата от финансовата криза? Мога да напиша коментар по темата, а мога да го кажа и с една дума – никаква. Макар че и това няма да е съвсем вярно. Поуките всъщност са антипоуки, уроците са контрауроци. А финансовата криза е само една от множеството кризи – в събирането на данъците, обществените разходи, общественото здраве, екологията, която контрауроците ожесточават.

За всички кризи причината е една – играчите с огромна власт и глобално въздействие излизат извън ограниченията на демокрацията. А това се случва, защото в сърцето на политиката се е загнездила фундаментална корупция. В почти всяка страна интересите на икономическите елити клонят много повече по посока на правителствата, отколкото към интересите на електората. Банките, корпорациите и собствениците на земи притежават безотчетна власт, която работи плътно с политическата класа. Глобалното управление започва да изглежда като нескончаемо заседание на клуба „Билдерберг“.

Преподавателят по право Джоел Бейкън твърди, че в момента вървят едновременно две отчаяни промени. От една страна, правителствата премахват закони, които ограничават банките и корпорациите с аргумента, че глобализацията отслабва властите и ефективното законодателство е невъзможно. От друга – същите тези правителства прокарват нови драконови закони за укрепване на властта на елитите. Онези, които протестират срещу тях, са обект на полицейски действия и наблюдение в мащаби,

по-подходящи за диктатури, отколкото за демокрации

Да вземем например Трансатлантическото партньорство и предложението за Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ). Това трябва да са търговски договори, но те имат слабо отношение към търговията, а много повече към властта. Те увеличават властта на корпорациите, като намаляват властта на парламентите и върховенството на закона. Те едва ли биха могли да са по-добре изработени, за да изострят и универсализират нашите многобройни кризи – финансови, социални, екологични. Но може да стане и по-лошо – в резултат от тайни преговори се появява и Споразумението за търговия на услугите (TiSA), което покрива Северна Америка, ЕС, Япония, Австралия и много други страни.

Само чрез „Уикилийкс“ добиваме известна представа за това какво ни се готви. То може да се използва за принуда на страните да приемат нови финансови продукти и услуги, да одобрят приватизацията на обществените услуги и да намалят стандартите за социални грижи. Договорът прилича на най-големия международен удар срещу демокрацията, извършван в последните две десетилетия. А това говори много.

И така, самоненавиждащата се държава обявява, че няма власт, като сама унищожава капацитета си да законотвори – и у дома, и на международната сцена. В своя реч неотдавна пред банкери от лондонското Сити британският финансов министър Джордж Озбърн заяви, че „основно искане в нашето предоговоряне с ЕС е Европа да спре скъпата и вредяща регулация“. Сякаш не е имало финансова криза и сякаш не се знае какво я е причинило. Дейвид Камерън пък се похвали, че е начело на „първото правителство в съвременната история, което в края на парламентарния си мандат регистрира по-малко регулация, отколкото в началото“. Това е абсолютна непредпазливост в един свят на нарастваща сложност и процъфтяваща корпоративна престъпност. Но ни успокояват – не се бойте, икономическата власт вече няма нужда да бъде управлявана от закон, тя може да се регулира сама.

Някои от нас отдавна подозират, че това са празни приказки. Но досега само го подозирахме. Днес вече разполагаме с публикуван първи глобален преглед на саморегулациите, изготвен по поръчка на британското Кралско дружество за защита на птиците, но покриващ всеки сектор – от кредитирането до отглеждането на породисти кучета. И този доклад показва, че в почти всички случаи – при 82 на сто от 161 описани схеми, доброволните мерки се провалят.

Например, когато ЕС искаше да намали броя на убитите пешеходци и велосипедисти от МПС, можеше просто да се приеме закон, който да задължи производителите да променят броните и капаците на колите на цена от около 30 евро на автомобил. Вместо това обаче се разчита на добрата воля на производителите. Резултатът е 75 процента по-ниско ниво на защита от това, което би осигурило един такъв закон.

Когато правителството на Уелс въведе такса от 5 пенса за найлонова торбичка, това доведе до светкавично съкращаване на употребата им с 80%. Правителството в Уестминстър твърди, че саморегулацията от страна на търговците ще свърши същата работа. Резултатът е намаляване употребата на найлонови торбички във Великобритания с 6%. След 7 пропилени години то най-сетне се подчини на очевидната логика и въведе такса.

Доброволни схеми за предотвратяване на рекламата за вредни храни сред децата в Испания, за намаляване на емисиите вредни газове в Канада, за пестене на вода в Калифорния, за спасяване на албатросите в Нова Зеландия, за защита на пациентите на пластичните хирурзи във Великобритания, за спиране на агресивния маркетинг на психиатрични лекарства в Швеция – провал, провал, провал. В някои от случаите

компаниите са молели за нови закони

за повишаване на нивото в съответната индустрия – например производителите на пластмасови силажни опаковки за фермери опитаха да накарат британското правителство да увеличи цената за рециклиране, озеленителните фирми настояваха за закон за отказ от използването на торф. Но правителството отказа. Дали в резултат на сляпа идеология, на нечии интерес… или и на двете?

Най-големите дарители на политическите партии се оказват най-лошите изпълнители, които използват парите си, за да представят нарушенията си като законни (за пример – „Енрон“). И понеже партиите, които те финансират, се подчиняват на желанията им, всички други са принудени да възприемат лошите им стандарти. Ограничаване на електората, развързване ръцете на силните – това е перфектната формула за многопластова криза. И вече си я жънем.