Поредният натруфен с безсмислие водевил се разиграва в българската публичност: „Ще сътрудничите ли с Местан?“, питат настойчиво репортери; политици с апломб подписват клетвени декларации – „Какъв Местан, той няма бъдеще в политиката!“. Каза го Радан Кънев. Рече го Корман Исмаилов, също и Касим Дал (макар първоначално да допусна обратното). Понеже Местан се позиционира в „дяснолибералния вектор“, казаха го и анализатори, бабуващи над десни и либерални проекти. Михаил Миков мълчи, което е неоправдано, тъй като последна БСП се целуна с Местан.

Ако някой иска да узнае бъдещето на Местан обаче, то не бива да пита колегите му политици дали ще сътрудничат с него, а дали ще го правят със сподвижниците му. В последните години се наложи традиция, според която натовареният с негативи политик се оттегля, за да го заместят с хъс и енергия личните му рожби. Така постъпи Дал, лансирайки на преден план Исмаилов. Стори го и Доган, до момента, в който не натири Местан. Нещо подобно направи и Иван Костов в ДСБ. По същество

това е игра на пълномощниците,

при която неприемливият за обществото и евентуални партньори лидер отстъпва за сметка на „млад и неопетнен“. Има ли успех тази тактика? Разбира се. Предполагал ли е някой, че Касим Дал, дясната ръка на Доган, ще стане реформатор и виден борец срещу олигархията, след като просто седна на задния ред в партията си НПСД. Е, случи се.

Съдбата на Дал, другият низвергнат „баш“ на Сокола, е много интересна. И той като Местан след еманципирането си от ДПС не бе никак привлекателен за съюзи. Изпадналото в изолация остатъчно НДСВ се коалира с него, колкото да стане ясно, че старата царска партия и новата на Дал струват точно 1.6% (парламентарни избори 2013-а). Изведнъж обаче Дал, този електорален лилипут, се оказа в темелите на Реформаторския блок (РБ). Как, защо? Та нали присъствието му щеше да донесе присмех и обиди – той ли ще „реформира системата“. За изненадващото присъствие на Дал в РБ обаче имаше съвсем други причини, извън желанието на Кънев, Кунева или Лукарски: не Местан, а НПСД поддържаше прекрасни връзки с Ердоган тогава; турският лидер все още не се бе еманципирал и защитаваше неотклонно „атлантическите ценности“; няколко атлантически посолства погледнаха благосклонно на включването на НПСД в РБ. Тъй и с Местан днес – въобще не е важно дали някой ще сътрудничи с него; паднал е, другите политици с удоволствие ще го ритат; важно е обаче дали ритащите ще сътрудничат с Хафъзов, Али, кмета на Джебел Юмер и т.н. Още по-важна е „геополитиката“ и какви размисли текат в няколко посолства. Те, „младите“, а и „геополитиката“, може да излюпят „яйцето Местан“. Напоследък все по-видим е фактът, че решенията в родната политика се вземат върху географски българска, но дипломатически чужда територия.

Има един по-важен щрих по казуса „Местан“. За първи път при него видяхме ясно, категорично и демонстративно обозначаване на чужд държавен интерес върху български политик – съчетано с недвусмислена показност на взаимна принадлежност. Представители на турската дипломация обградиха покровителствено Местан на Тюркян чешма, премиерът Давутоглу се застъпи за него пред българския си колега Борисов; но и той самият се укри в турското посолство. Не бяхме виждали досега

чужда държава толкова явно да маркира свой „парцел“

на българска политическа територия, а и „парцелът“ да си сложи табела в полза на покровителя. От известните публично факти трудно може да се каже, че Местан е национален предател, но че в чужд съседски полог е снасял яйце при лидерството си в ДПС е факт, иначе Турция нямаше да го брани. Тези дни Хюсеин Хафъзов предположи, че турският протокол записва важните разговори и щяло да бъде „неловко“ за България, ако се разбере какво точно са говорили Давутоглу и Борисов. С което не само Местан, а и турският премиер си намери адвокат. По-интересно е Хафъзов откъде знае какво са говорили? Може да блъфира. А може през устата му да говори друг и да се опитва натиск спрямо българския премиер. Тези работи са твърде сериозни, за да минават в графата „ексцентричност“.

Затова повече от важно е членовете на десни, леви, либерални и всякакви вектори в българската политика да се разграничат не просто от Местан, а от идеята „Местан“ – от негови депутати, сподвижници, последователи. Историята помни какви ли не превъплъщения – морално дискредитирани партии и течения се позиционират като еталон за доблест и чест само защото лидерът формално се е оттеглил. Съюзяват се с доскоро люти врагове. Такъв театър се играе с цел конюнктура, чрез него сега може да оцелеят и Местан, и фракцията му. Този път обаче не бива, опасно е – ние не знаем каква точно е идеята „Местан“, обаче прощъпалник й бе гореспоменатото взаимно обозначаване; каквото и да е то, ще продължи да снася в същия полог. Това не е яйце, а змия – в огромен разрез с българския исторически и актуален интерес.

А накрая два паралела – Волен Сидеров направи пътека

до руското посолство, оплаквайки се от държавни репресии (аналогичен на Местан случай); френският посланик Дьо Кабан пък простена, че за оставката на Христо Иванов „съжаляват всички посолства“. Дипломатът разказа как ексминистърът „се бе обърнал към редица чуждестранни посолства, сред които и посолството на Франция, за да почерпи опит относно (…) необходимата за правното образование в България реформа“ (Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, 7 януари 2016 г.). Границата на допустимост пада, все по-свободно се демонстрира, че българският вътрешен дневен ред се пише отвън. Каква ти тук държавност? Вектори, партии, политици носят имена колкото да се самозалъжем, че България е суверенна.

Тъй че, ако се чудите какво е бъдещето на Местан, не гледайте него – считайте го за прокси, наблюдавайте и неговите; знайте, че цялата координатна система е прокси.