Ден преди да отпразнува 50-ия си юбилей, Христо Стоичков направи своята равносметка в интервю за предаването „Код Спорт“ по TV+. Кавалерът на „Златната топка“ се върна към славните моменти в своята кариера и разказа за уникалното футболно шоу, което подготвя на 20 май на стадион „Васил Левски“.

– Христо, какво ще се промени на 8 февруари сутринта?
– Нищо няма да се промени, нито на седми, нито на осми. На седми стават 28 години от най-щастливия ми ден като младо семейство с Марияна и оттам продължавам за осми. Щом сутрин като стана ме боли нещо, значи още сме живи.

– Кой е най-хубавият подарък, който си получавал за рождения си ден?
– Подаръци много, важни са уважението и хората около теб. Мисля, че на този ден трябва да бъдеш със семейството, с приятели. Вярно, че тази година ще е малко по-различно, тъй като преди една година татко почина, лека му пръст. Но все пак нещата са такива, че трябва да продължават напред. 50 години не са малко от този живот, но пък имаше много хубави и щастливи моменти в тези 50 години. Сигурно в тези 50 години сме направили и грешки, няма безгрешен човек, но пък ще останат спомените в спортната ми кариера, медалите от световното първенство през 1994 г., „Златната топка“, „Златната обувка“, две хубави деца, добро семейство, добри приятели.

– Както се казва в песента: „Мъжът на 50 е стара пушка!“…
– Стара пушка с нови патрони. Все ще смажем пушката да гърми по-добре.

– Влезе в темата за семейството, знаем колко държиш на него. Как преживя тези гадни писания, които имаше за отношения с родители и т.н.?
– Познаваш ме много добре и винаги съм ги прочитал много набързо. Вярно, че бяха платени тези статии от някой известен с неговата неизвестност, но много малко съм обръщал внимание, защото знам силата на моето семейство, знам силата на Марияна, знам силата на моите родители, знам силата на моите приятели, знам това, което преживяха моите деца. Но в крайна сметка да обръщам внимание на някой галош…

– Но си обещал поне още веднъж да направиш хората, които те обичат щастливи – на 20 май.
– Това ми е голямата мечта – на 20 май да съберем най-добрите футболисти, с които съм играл – с тях и срещу тях. На 20 май очаквам един празник. Този празник не е за Христо Стоичков, а за всички, защото да събереш такива величини в една малка България, да покажеш нещата от хубавата страна на България. Знаеш, че ние по-малко сме известни в света, но пък за сметка на това дадохме на света да разберат за нас чрез спортистите. Да започнем първо от дамите – Стефка Костадинова, Таня Богомилова, Мария Гроздева, Мария Петрова, Илиана Раева, Вальо Йорданов, Любо Ганев, Боре Кьосев, Братан Ценов…Ще изпусна някой, но те са светилото на българския спорт. Всички те са дали нещо на България, затова съм горд, че в тези 50 години опознах такива истински спортисти и приятели. Затова на 20 май искам всички приятели, всички ексфутболисти, с които в годините сме играли заедно да бъдат там. Ще има една специална ложа за тях, да може да се чувстват горди, аз да се чувствам горд, че съм играл с тях, с всички спортисти, защото спортът е един. Щом сме донесли славата на България, значи те заслужават да бъдат на този празник. Да се надяваме, че на 20 май хората ще преживеят един изключителен ден. Избрал съм 20 май, защото това е паметна дата за българския футбол. Все пак за първи път българин стъпва на най-високото стъпало като европейски шампион, за първи път се чу този голям химн на Шампионска лига и е гордост за мен.

– Отборът, в който навремето ти беше тартор, сега вече властва в новия век. Почувства ли промяната? Как се чувства един човек от Барса в тази среда?
– Щастлив, горд, защото поехме един дълъг път. Днешната Барса върви по пътя, който ние започнахме. Започнахме да градим една пирамида в трудните години, когато Реал (Мадрид) властваше в испанското първенство, пет последователни титли. После дойде и моментът, когато Барселона събра най-доброто в испанския футбол и тримата най-изявени чужденци във времето – Роналд Куман, Михаел Лаудруп и Христо Стоичков.

– А самите мегазвезди сега на Барса оценяват ли го това? Пътува в самолета към Цюрих за церемонията за връчването на „Златната топка“ заедно с Меси, говорихте ли на тази тема?
– Голямо уважение има. Няма нищо общо с другите футболисти. Напротив – има едно спокойствие, една увереност, никога не се изтъкват: „ние сме спечелили това“, „ние сме най-велики“, „ние сме най-добри“. Те знаят, че историята се гради.

– Как е възможно един петкратен носител на „Златната топка“ като Лео Меси да е толкова „земен“?
– Много е „земен“. Просто това момче ме учудва с неговата човечност, привързаност, винаги усмихнат, винаги отворен за разговори. И на отиване, и на връщане до Цюрих бяхме двамата един до друг, много неща си споделихме. Вярно е, че вече виждаш един Меси много по-улегнал, вече е баща.

– Навремето ти и Ромарио променихте нападателния футбол, пратихте го в ново измерение. Коя двойка прилича на вас в съвременния футбол?
– Никога не съм обичал да сравнявам. Вярно е, че в първите години, особено първата-втората-третата година – 1990, 1991, 1992 г. Ромарио го нямаше при нас. Бяхме с Гойкоечея и Хулио Салинас само напред. От време на време Чики се появяваше вляво или вдясно, но пък в средата на терена бяха Лаудруп, Бакеро, Чики, Еусебио, Амор, Гуардиола. Когато те хванат на едно докосване, там вече свършваше противникът.

– Помниш ли първото си идване в Барселона? Първият мач тук?
– Когато пристигнахме в Барселона, беше нещо изключително. Велико нещо е да срещнеш такава голяма Барселона с такива големи имена. Беше нещо ново за нас, в такъв голям град за първи път излизаше ЦСКА. Вярно, когато отидохме на стадиона и видяхме колко е голям си казахме: „Тука ще вършеем, да видим какво ще стане!“. Действително имахме възможността да поведем в резултата при една изключително бърза контраатака с един великолепен пас на Емил Костадинов. Субисарета беше излязъл малко напред, прехвърлих го и оттам нататък почти всяка топка на Барселона правих опит да го подсещам да не излиза много от вратата.

– Първият гол ти гол за Барса в дербито с Еспаньол…
– Първи мач, първа победа за Барселона, дерби срещу Еспаньол на техния стар стадион – „Сария“. Този мач протече при голямо напрежение – първи мач, дерби, но пък тактически ги надиграхме. Аз мисля, че този мач, ако имах малко по-голям късмет, можеше да отбележа три-четири гола.

– Сещам се за една сицилианска поговорка: „От някои малки беди, идват големи печалби“. Имам предвид настъпването на съдията. Тогава беше една малка драма, а всъщност тя помогна да се изстреляш нагоре в Каталуния.
– Вярно е, че тази година беше трудна за нас. Първата година беше много трудно, особено след първата тежка контузия, която направи Роналд Куман – скъсване на ахилес, след това дойде моето наказание, след това дойде и инфарктът на Йохан. Събраха се много неща около тима, но в крайна сметка отборът имаше силен характер. Всеки футболист, който започна да влиза и да помага на отбора, го правеше изключително важно и отговорно.

– Съдията спечели ли от това настъпване? Той поне десетина години участва в телевизионни предавания с теб, дори винаги се прегръщате сърдечно.
– Минало – заминало. Мисля, че всеки греши в този живот. Направих тази голяма грешка. Винаги съм го признавал. В крайна сметка хората ме заобичаха още повече, че браня честта на Барселона, браня честта на Каталуния. Не се предадох,напротив, върнах се много по-силен. Може би от това наказание дойде тази по-голяма стръв, омраза към отборите, за да мога всеки мач да играя, исках всеки мач да вкарам гол, да победим.

– Йохан Кройф някога критикувал ли те е за постъпката със съдията?
– Спомням си, че се застъпи за мен, защото и той имаше малко вина, за да постъпя и аз така. Първо той започна да оспорва решението на съдията, после аз и тя стана една такава – никаква. В крайна сметка той ме защити най-много.

– Един неудобен въпрос, но няма как да не ти го задам. От самолета отиде да видиш как е Йохан, какво е положението?
– Видях Йохан. Малко по-добре е от това, което мислех, че мога да видя, знаейки Мистър като личност, като характер, какъвто е. Вярно, в момента не изживява най-добрия момент, но аз съм оптимист. Аз съм човек, който вярва, че днешната медицина е много по-напред, много по-добри медикаменти има от това, което беше преди 15-20 години. Стискам палци силно, за да може този човек да преодолее тази коварна болест.

– Помниш ли първия си мач за България?
– Естествено, че го помня – срещу Белгия на „Васил Левски“. Победихме с 2:0, но за мен беше много важно как ме приеха батковците в този момент. В националния отбор бяха изключително големи футболисти. Да започнем от вратата – Борислав Михайлов, Пламен Николов, Георги Димитров, Петър Петров, Аян Садъков, Наско Сираков, Лъчо Танев, Гошо Йорданов, Божидар Искренов – хора, които са ми помогнали. В първите дни, когато бяхме на лагер във Велинград си спомням това, което двамата Христовци ми казаха – Христо Бонев и Христо Младенов, лека му пръст, че трябва да бъда много спокоен, трябва да тренирам уверен и времето ще покаже дали имам качества да дебютирам в националния отбор. Не ме беше страх. Напротив! Бях много спокоен, уверен. Това, което ми беше поставено като задача, мисля че го изпълних. Детайли от мача? Стана един фаул, центрирах, Наско вкара един гол, удари го по глава и топката влезе без да иска.

– Ще ти ги върне тези думи…
– Той може да си говори всичко, ама му казах: „Стой там, тя топката ще те удари по голямата ти глава и ще влезе!“. Това е в кръга на майтапа. За мен Наско е един от футболистите, които най-много са ми помогнали в националния отбор. Независимо, че е противник в моята кариера, но в националния отбор никога не сме се деляли. И до ден-днешен никога не съм делял националния отбор на цесекар, левскар, славист, ботевист.

– Не те разбраха, когато беше селекционер на националния отбор, че искаш така да направиш и резултатът…
– Резултатът? Стигнахме 22-23 точки и не можахме да се класираме.

– А сега сме с 5.
– Сега сме с пет точки, с осем точки и искаме да играем бараж. Няма как да стане.

– След кой мач в националния отбор си се чувствал най-радостен?
– Естествено, че 1993 г. Как?! Това остана паметна дата за нас! Макар че в много от мачовете съм вкарвал голове, побеждавали сме… За мен „Парк де Пренс“ остана историческа победа за българския футбол, защото без тази победа нямаше да сме на голямото първенство. Тази победа ни даде много голяма увереност, тя възвърна усмивките в хората, уважението на хората в нас.

– Кога си бил най-нещастен? Може би става въпрос за полуфинала на САЩ’94. Не съжаляваш ли, че България не игра финал?
– Естествено, че не игра поради причината, че Бразилия и Италия не бяха играли финал 24 години и е много лесно да бъдеш премахнат. Много от мачовете, които видяхме – Испания не заслужаваше да падне срещу Италия, но един червен картон на Луис Енрике, промени мача. Когато Бразилия победи Швеция с 1:0 на полуфинала също имаше много полемики. В крайна сметка всеки един от тези, които бяха в ложите, които разбираха много от футбол, днес не са вече там.

– Някои „разбирачи“ те критикуваха за това, че постоянно говориш, че ФИФА и УЕФА са корумпирани, че има несправедливости?
– Не, те не са корумпирани, те са добре подредени. Сега така се подредиха, че повече от половината ги няма. И други няма да ги има!

– Коментира ли се тази тема в Цюрих, когато беше на Гала вечерта?
– Естествено. Имаше някои, които носеха някакви подаръци, даваха нещо за спомен от тази церемония и викам: „Ей, ти с коя емблема си, бе?“. Той отговаря: „Ами, ФИФА“. Казвам: „О, ти си от тези, дето пипат!“. Отговаря: „Не, аз съм чист“. Викам: „Добре, донеси тогава една вода, донеси два сувенира“. Казва: „Как, бе, ние сме толкова честни, почтени“. И донесе човекът. Стиснах му ръката и му викам: „Браво, че си честен и доблестен и дойде!“.

– Вярваш ли, че футболът ще се излекува?
– Не.

– Гледаш ли с времето по-отвисоко на тези неща? Сега си в Маями, спокоен живот…
– Аз съм много спокоен, защото винаги това, което съм го казвал, след време се е получавало. За жалост се е получавало за някои, които ме критикуваха във времето – знайни и незнайни, защото искаха да кажат: „Абе, той това, той онова, той се провалил като треньор и се направил на такова“. Да, нямахме успехите, но защо ги нямахме тези успехи? Защо не ги постигнахме тези успехи? Държавата абдикира от спорта, тя абдикира от самата себе си. И когато никой не се наема да помогне, нашата малка държава се добира до един-два спорта. Преди няколко месеца бяхме свидетели на нещо великолепно, което се случи в България – залата във Варна – пълна, залата в София – пълна, залата в Пловдив – пълна. В крайна сметка на това, което залагахме – волейболът няма да е на Олимпиада. Щангите няма да бъдат там. Само плюене, само критики, само завист! Може да харчим, да сложим три километра асфалт, да направим някой покрив, да си направим улицата пред нас, да сложим две площадки гаргите да кацат по тях, но за спорта ние не мислим.

– Може би затова все повече именити наши кадри в спорта отиват в чужбина и радват „чужди“ очи.
– Е, това ли заслужаваме?! Това ли България заслужава?! Публиката да гледа наши спортисти с други паспорти, за друга държава да вдигат щанги или да се борят, да ги тренират. В крайна сметка, когато вдигнат медал, не чуваш българския химн, а друг.

– Искам в навечерието на рождения ти ден да те върна към нещо по-приятно за финал – лов, голф, риболов. Кое е любимото хоби на Христо Стоичков?
– Футболът е на първо място. Никой не може да ми го вземе това. Удоволствието е това, което съм преживял по зелените терени, то ще остане в моето съзнание, каквото и да се случва. И лов, и риболов, и голф, и екскурзии, и каквото искаш…Но на първо място аз оставам с моя любим спорт – футболът. Така ще бъде докато съм жив!

– Какво да очакваме следващите 50 години от Христо Стоичков?
– Е, няма да очаквате да взема „Златна топка“, няма да очаквате да взема „Златна обувка“, няма да очаквате пак да се кача на стълбичката на „Уембли“ с купа в ръка…Но ще очаквате това, което досега винаги съм бил – директен.

– И да видим твоите приятели на 20 май.
– Да се надяваме, че 2016 г. ще е щастлива, защото започна щастливо – с пета „Златна топка“ за „Барселона“, голям празник в Цюрих, започна по вода. Да се надяваме, че така ще бъде цялата година. Дано на 20 май също така да бъде един празник за българския зрител. А, пък, както дядо казваше: „Камъкът си тежи на мястото“.

Красимир МИНЕВ/Владимир ПАМУКОВ, ТВ +