Отдавна съм се отказал да се питам каква е причината Росен Плевнелиев да ражда гаф след гаф в своята кариера на президент. Възможните обяснения са твърде много. Според мен, производството на гафове и комични ситуации се дължи на това, че Плевнелиев не е автентичен човек. Той се опитва да угоди на възможно най-много страни едновременно, а това е шизофренично невъзможно. Няма как да коленичиш пред американците, да превиеш гръбнак пред европейските бюрократи, да се подмажеш на US-посланика у нас, да изпъстриш речта си с фрази-бухалки като „евроатлантически ценности“ и „хората искат съдебна реформа“, да се опиташ да намигнеш на психодясното и да им подскажеш, че сърцето ти им принадлежи и крайният резултат да не прилича на песен на Азис. Това е драмата на Росен Плевнелиев. Той е политически имплант, нещо като силиконов израстък в политическия живот на страната – изкуствен, фалшив, приповдигнат и заради това старание ражда грешка след грешка. Което не е чак толкова зле, защото, при цялата немотия, страдание и „стабилност“ наоколо, хората поне получават малко смях, пък бил и той през сълзи.

Отдавна е време някой да се наеме да каталогизира най-големите гафове на Плевнелиев през втората половина от мандата му, но тази работа ще я оставим за по-нататък. Днес ще се концентрираме върху воаяжа на държавния глава в Украйна, където спешно излетя, за да получи наградата „личност на годината“ на тази интересна и разбунена държава. Или както каза някой във фейсбук – „понеже Плевнелиев никога няма да получи наградата „личност на годината“ в собствената си държава, той гледа да удари кьоравото поне в Украйна“. Официалното съобщение от Киев звучи като винкел в зъбите. Нашият президент получавал наградата за личност на годината заради „обществената му и политическа дейност в европейски и международен план и за приноса му за укрепване на отношенията на Украйна с международната общност и за утвърждаване на единството на украинската нация и териториалната й цялост“.

В рамките на по-малко от година, това беше второто посещение на Плевнелиев в Украйна, което означава, че в личната му класация властите в Киев наистина са му близки до сърцето, пълно с евроатлантически ценности до повръщане. Обаче задължително е да припомним какво точно се случи в украинската столица при предишната визита на президента през юли 2015 година. Ден преди старта на посещението му, зловеща ръка в Киев изтръгна и скъса над 15 български флага. Снимки на вандалския акт веднага заляха социалните мрежи, което направи опитите на българските власти да отрекат случката направо карикатурни.

А случилото се беше следното – депутатът от Радикалната партия на Олег Ляшко, формация, която е основен проводник на неонацизъм в Украйна, Дмитро Линко се разхождал из нощен Киев и в тъмнината българските флагове му се видели като руските. Той веднага пусна пост във фейсбук по темата и резултът беше, че на сутринта флаговете вече бяха накъсани на парчета. Българската дипломация отрече случката, но киевското кметство я потвърди, което показва само едно – никога не разчитайте на нашето Външно министерство, ако тръгнете да търсите истината. Тогава Плевнелиев дори не повдигна темата за този неонацистки вандализъм, въпреки че на не негово място друг президент с минимални нива на достойнство би отменил посещението си. Случката със знамената обаче беше ясен знак за това какво представлява постмайдановската Украйна – една държава, която съществува на ръба на лудостта, обливана редовно с изфабрикуван националистически бяс и подложена на кладата на постоянното интригантство. В речта на Плевнелиев обаче отсъстваше дори елементарно ниво на критичност. Тогава, през юли 2015 година, той бойко обяви, че Крим това е Украйна, а Украйна е Европа, което представлява банално повторение на втръсналия на всички майдановски лозунг, който днес звучи като неясен спомен за зловещ махмурлук. Особено с оглед на това, че само преди няколко седмици Жан-Клод Юнкер обяви, че Киев не може да разчита на членство в ЕС или НАТО поне още 20 години. Това беше грозен юмрук в зъбите на президента Петро Порошенко и премиера Арсений Яценюк, които успяват да крепят легитимността на своя режим вече единствено на базата на европейската патетика и предстоящото светло бъдеще на Украйна в Евросъюза. Студеният душ обаче беше много силен. Трудно е да накараш един беден, оскотял и редовно лъган народ да чака 20 години, за да започне да живее добре, ако това, разбира се, изобщо стане един ден.

Ако човек си направи труда да спре прозявките и да изчете новата реч на Росен Плевнелиев в Киев, ще трябва да се ощипе, за да повярва, че времето не е спряло. В изказването изобщо не е отразено това, което Юнкер каза. Точно обратното – нашият държавен глава изчете като под индиго предишната си реч, само че този път я подлюти с повече екзотични подправки. След като стана ясно, че за Плевнелиев отново Крим е Украйна, а Украйна е Европа, държавният глава избра точно Киев да обвини за пореден път Русия в агресивно поведение. И дори обеща на Украйна България да бъде страж на нейния суверинитет.

Нямаме никакви причини да се съмняваме в патетичността на тази декларация, но винаги ми се е струвало, че преди да се грижи за украинския, е добре Плевнелиев да се опита да отбранява българския суверинитет. Всички обикновени граждани на България виждат как от половин година насам турската намеса във вътрешнополитическите работи на страната стана болезнено очевидно, а Анкара дори си създаде собствена партия. Изявление на Плевнелиев обаче по този въпрос няма. Държавният глава бяга от тази тема като вампир от чесън, защото тя срутва неговата теза за евроатлантическото единство. Няма да намерите изявление от него за поведението на турския посланик и повечето от консулите на Турция. Очевидно е много ефектно за международната ти биография да се обявиш за защитник на Украйна, но защитата на собствената ти държава не ти печели точки пред международните ти господари. Заради това изявленията на президента от Киев звучат като върховен цинизъм. Украйна е по-близка на сърцето му от България. Плевнелиев дори в обръщението си към парламента наскоро изобщо не повигната темата за опитите на Анкара да се бърка в нашата политика. Много по-готино е да повтаряш като латерна недоказуемата теза, че Русия е основната заплаха за страната, вместо да видиш автентичната опасност. Това е лудостта на част от европейските държавници – дори под напора на реалността отказват да видят къде са истинските проблеми и продължават да вярват в собствените си пропагандни клишета.

Но истинският бисер дойде малко по-късно. Украинските информационни агенции с патос обявиха: „Българският държавен глава благодари на украинския народ за за помощта, оказана на България и борбата й за независимост през XV и XIX“. Нека толерантно да подминем опита да бъдат разграничени украинците и руснаците през 19 век, въпреки че тогава са част от една държава, а пък до края на вселената ще останат част и от една нация. Но само си представете – Украйна ни помагала в борбата за независимост през 15 век! Каква Украйна е можело да има тогава и какви точно украинци? Че и каква борба?

Както много иронично и правилно написа един приятел: „по-скоро са ни помагали да се почувстваме комфортно в първите брачни десетилетия на съжителството, докато си свикнем по семейному“. Това е мащабно пренаписване на историята, реваншизъм, превърнат в истинско тролене.

Ако човек има нерви, може да се зарови малко по-надълбоко, за да види кое събитие се опитва да украси с лъжи Плевнелиев. Той има предвид прословутата битка на народите през 1444 година край Варна, където войските на Владислав Варненчик и унгарския пълководец Янош Хуняди са разгромени от войските на турския султан Мурад II. Плевнелиев вероятно има предвид, че в армията на Варненчик е имало някой и друг украинец, колкото й да е проблематично изобщо да е имало такава идентичност в онези мрачни времена. Защото по това време Полша, така или иначе, прибира голяма част от западните украински земи докато воюва с монголите, тъй като от 13 век Украйна е васална на Монголия. Всъщност не трябва ли в такъв случай Плевнелиев да благодари на Монголия за участие в битка за нашата независимост?

Изобщо заиграването с исторически факти в името на днешното статукво трябва да се третират като опити да се създаде ядрено оръжие нелегално. Откъде-накъде трябва да търпим нашия президент и неговия екип да се правят на исторически фалшификатори и да приличат на герои от Джордж Оруел, които пренаписват старите вестници и събития, така че да съответстват на днешната реалност. В рамките на един месец Плевнелиев за втори път си позволява да посегне към историята с нечисти ръце и да се изгаври с нея. Първият път беше в обръщението си към парламента, когато си позвори да фалшифицира Васил Левски, приписвайки му думите „който ни освободи, той ще ни пороби“. Такова нещо досега никой, ама никой не си е позволявал. И опитите на президентската администрация да се изплъзне от тази вина, твърдейки, че Плевнелиев визирал думи от биографията на Левски от Захари Стоянов е нелеп. Първо, защото никой не може да гарантира автентичността на това послание и второ, защото в книгата думите са изказани по съвсем различен начин. Сега виждаме, че фалшификацията на историята достигна като раков тумор и до по-ранни векове, за да може Плевнелиев да се чувства удобно в своята кожа на безмозъчен евроатлантик.

Опасявам се, че нашия президент започва да се превръща в системен унищожител на мозъчни клетки. Говоренето на глупости и пренаписването на фактите се очертават като основно блюдо във всички приключения на нашия държавен глава.

Опасявам се обаче, че както е тръгнал да чертае нови посоки в историята и да приписва думи на Левски, на посещение във Вашингтон съвсем скоро ще благодари и на шести американски флот за помощта при създаването на българската държава.